— Можеш да се залъгваш, че си щастлива, колкото си искаш, но и двете знаем, че в живота има нещо повече от начина, по който го живееш ти – Фатима ми върна писмата, а в очите й се четеше топлина въпреки суровите истини, които изричаше. – Нямаш семейство, нямаш половинка, а най-старият ти приятел живее на хиляди километри. Радвам се, че работиш в този затвор, но няма как да не се запитам какво те е довело тук, след като си имала толкова други възможности. Можеш ли откровено да заявиш, че на трийсет и три това е мястото, на което си се надявала да те доведе животът?
По-късно същата вечер седях от часове в празния си апартамент, а думите на Фатима не спираха да отекнат н ушите ми. Тази жена винаги е умеела да бъде безцеремонна, но досега никога не бях усещала до такава степен силата на думите й.
Не исках да повярвам, че е права или че причината да изпитвам такова съчувствие към жената, която срещнах чрез писмата, се крие в това, че усещам как животът ми се изплъзва.
Че за мен няма надежда за щастлив завършек.
И може би наистина нямаше. Може би аз бях подредила нещата така.
Взех телефона си и звъннах на Матю.
— Как е майката на Хелена? – казах вместо поздрав.
— Също като вчера. Не се е влошила, което, предполагам, е добър знак.
— Има ли нещо, с което мога да помогна?
— Можеш да ми кажеш каква е истинската причина за обаждането ти.
Завъртях очи заради развеселеността в тона му. Познаваше ме прекалено добре.
— Наистина съм загрижена за тъща ти.
— Това ми е ясно. Обаче също така знам, че когато гласът ти стане така тънък и нервен, нещо те тревожи.
— Животът ми празен ли е?
— Миличка – отговори той.
И всичко се съдържаше в тази една дума.
Боже, Матю намираше животът ми за празен.
Как иначе. В сравнение с неговия, разбира се, че беше такъв. Той беше посветен на професията си архитект, имаше Хелена, от която беше в пълен възторг (все още!), и малкото си момиченце Пери, което обожаваше. Никак не беше трудно да я обожава човек, като се има предвид, че беше най-страхотното и невероятно същество, раждало се на света след Джими Стюарт! Разбира се, че сравнен с неговия, животът ми беше празен.
— Нуждаеш се от тази ваканция, Джес. Само това ще кажа. Махни се от този затвор, от този апартамент и от идиота, около когото се мотаеш.
— Да се отдалеча малко?
— Именно – потвърди Матю. – Миналата година с Хелена ходихме на Хаваите и беше изключително. Много ще ти хареса там.
— Хаваите – помъчих се да си представя как лежа на плажа и пия коктейли в продължение на няколко седмици.
— Има хубави екскурзии из Хонолулу. Водни спортове. Гмуркане. Не са само коктейли около басейна.
Но дори така Хаваите не ми звучеше подходящо място.
— Не съм сигурна.
— Добре, къде ти се ходи?
Честно казано, идеята да отида на почивка, за да огледам живота си от друг ъгъл, малко ме плашеше. Ами ако това ме накараше да осъзная, че мразя живота си като цяло? Подобно нещо би могло да прерасне в истинска черна дупка. А на кого му е притрябвало да си има работа с черна дупка, нали така?
— Джес?
— Хартуел – изстрелях. – Заминавам за Хартуел.
— Къде?
— Хартуел. Град с дъсчена еспланада* в Делауер.
— Колко авантюристично от твоя страна.
— Държа да те уведомя, че мястото наистина е интересно.
— Говорим за Делауер, драга. Същия щат, в който работиш и живееш. Ако беше авантюристично, щеше да е нещо на Хаваите или в джунглите на Южна Америка.
— Късметлия си, че те обичам, снизходителен мръснико.
— Ти си късметлийка, че те обичам, свадлива мръснице.
При звука от сърдечния му смях се почувствах добре за пръв път, откакто открих писмата на Сара.
[* Издигнал дъсчен път (кей) край плаж. – Б.пр.]
Хартуел, Делауер
— Алтернаторът ти е, Ейд – заключи Купър, загледан надолу в двигателя. Преструваше се, че не усеща притиснатите в гърба му гърди на най-добрата приятелка на сестра му.
— Наистина ли? – ахна тя. – И какъв беше този виещ звук, който издаде точно преди да угасне окончателно?
— Вероятно ремъкът трябва да бъде сменен – отдръпна се и направи крачка встрани от нея.
Ейдън беше хубава жена, но Купър си имаше правило. Не спеше с жени, които биха се обидили от липсата на обаждане на следващия ден. Още по-малко се канеше да се забърква с най-добрата приятелка на Кат. Не само защото не желаеше да вбесява Кат, но и защото Ейдън в момента беше уязвима. Мъжът й избяга година по-рано и я остави сама с дъщеря в тийнейджърска възраст на име Анджела. Едва смогваше да свърже двата края. Именно заради това прие да ремонтира колата й – за да не се налага да плаща за сервиз.