— Добър довод.
— Знам! – вдигна вбесено ръце. – Но това го кара да започне да мънка и да се държи незряло, понеже е повдигната темата за деца. Твърди, че иска деца, но не веднага. И е така от осем години! Хайде, Джес, аз съм на трийсет и три. Като навърших трийсет, започнах да изпадам в паника, че е прекалено късно. Можеш ли да си представиш как се чувствам сега?
Потреперих заради крясъка й. Както изглеждаше, неволно бях пробудила дракон.
— Мога – аз самата бях преживявала подобни периоди на паника след трийсетия ми рожден ден. До появата на Купър не бях искала връзка, така че плановете ми за бъдещето се бяха изчерпвали с изкуствено оплождане или осиновяване, но все не идваше моментът. Но и двете с Бейли бяхме на две години от възраст, броена за зряла по отношение на бременност. Бях наясно с всички възможни рискове и усложнения, които можеха да настъпят при бременност над средата на трийсетте години.
Така че да, можех да си представя как се чувства Бейли, и още как.
Камбанката над вратата издрънча и вратата се отвори в мига, когато Бейли беше отворила уста за втори залп накипяло недоволство. Тя сключи вежди и произнесе троснато:
— Какво правиш тук?
Почти очаквах да заваря на прага да стои Вон, но се изненадах силно, когато погледът ми падна върху по-възрастен, много забележително изглеждащ господин. Беше висок и стегнат и имаше силни черти. Беше облечен в безупречен костюм от три части.
Студените му тъмни очи се присвиха към Бейли.
— Към всичките си гости ли се обръщаш така?
— Не, но никой от гостите ми не е Иън Девлин – изпухтя, излезе иззад бюрото и тръгна към него. – Това беше заобиколният ми начин да кажа „махай се“.
Той я дари с безизразен леден поглед.
— Не съм дошъл при теб. Тук съм да говоря с доктор Хънтингтън.
Бях така ангажирана да оглеждам злодея, за когото само бях чувала, но още не бях срещала, че като произнесе името ми, все едно ме поляха със студена вода.
— Какво ти е нужно от Джес? – влезе в ролята на майка квачка Бейли.
— Това засяга единствено доктор Хънтингтън и мен.
— Не…
— Бейли, всичко е наред – прекъснах я и тръгнах към него. – Каквото имате да казвате, кажете го.
На лицето му се настани някакъв вид самодоволство.
— Доверете ми се, доктор Хънтингтън, ще имате желание да обсъдим това насаме – посочи към входната врата. – Да се поразходим.
— Недей, Джес.
Но аз бях любопитна и силно разтревожена, задето бях привлякла вниманието на този човек. И никак не ми харесваше изразът в очите му.
— Всичко е наред. Веднага се връщам – стиснах рамото й и пренебрегнах загрижеността на лицето й.
Последвах Иън Девлин навън и на дъсчената алея, без да съм особено доволна от чувството, което извикваше у мен. Може да изглеждаше авторитетен и стилен, но у него имаше някаква хлъзгавост и нещо, което не успявах да различа докрай. Може би просто приятелите ми бяха напълнили главата ми с разкази за него, но мигом ме подразни. Не желаех да се намирам близо до него.
— Е?
Той приближи до парапета и се загледа в плажа.
— Харесва ли ви тук, доктор Хънтингтън?
— Ако не ми харесваше, да остана би било тъпанарска постъпка.
Изгледа ме по начин, който даваше да се разбере, че не е впечатлен.
— Възможно ли е да продължим без незрели коментари?
Изпухтях.
— Само ако е възможно да продължим, без цялата тази скапана загадъчност. Минете на темата, господин Девлин. Какво искате?
В отговор той измъкна лист хартия от вътрешния джоб на сакото си. Подаде ми го.
Взех го смаяна и го разгънах. Почувствах как дъсчената алея под краката ми се разлюлява.
Кръвта закипя в ушите ми и едва смогвах да поема въздух.
— Разполагам с вниманието ви. Това е добре.
Вдигнах очи от листа и го усетих как подскача в треперещите ми ръце.
— Как? Как сте се сдобили с това? Беше засекретено от съда.
Той сви рамене нехайно.
— Парите могат да постигнат много.
Не. НЕ. НЕ!
Най-лошото нещо за мен, единственото, което не желаех никой да научава, онова, което не бях в състояние да споделя с най-добрия човек, когото бях познавала, беше известно на този кучи син.
Видимо се разтреперих и ненавиждах това, че мръсникът беше наясно какво ми причинява.
— Казвали ли сте на някого? – гласът ми също трепереше.
— Защо бих предприел нещо, което не е в пълните ми интереси?
Започнах да проумявам грозната истина.
— Какво искате?
На челюстта му заигра мускул, а погледът му стана по-суров.