Като си представих този конкретен момент, стомахът ми се сви.
— Благодаря.
— Всичко ще бъде наред – усмихна ми се успокоително. – Ключът е в комуникирането.
Призля ми.
— Да – измънках.
* * *
Сърцето ми препускаше така бързо, че бях убедена как ударите му личат през тениската ми.
И имах усещането, че ще повърна.
По кожата ми пробягваха тръпки и зъбите ми тракаха. Обвих ръце около тялото си, защото ми беше студено, макар навън изобщо да не беше хладно.
Ако не предприемех нещо скоро, щях да изпусна Купър.
Вече бях изпуснала Купър.
Боже, налагаше се да нормализирам дишането си.
Изведнъж предната врата на бара се отвори и Купър подаде глава навън.
— Здравей – викна към мен. – Какво правиш там навън?
Краката ми ме понесоха към него като че по тяхна собствена воля, като се има предвид, че съзнанието ми настояваше да се обърна и да побягна в противоположна посока. Или може би беше сърцето ми.
— Здравей – отговорих, но прозвуча като грачене. Той отстъпи настрана да ме пусне да вляза и тихо му благодарих.
— Тъкмо се канех да си тръгвам – обясни и започна да затваря щорите.
— Сигурно.
— Тук си да обясниш защо ме избягваше през последните дни ли? – беше с гръб към мен.
Щеше да е толкова по-лесно да го кажа на гърба му.
Да не си посмяла. Ти не си страхливка.
Изсумтях.
Напротив, такава си.
— Какво е толкова смешно? – попита Купър, като приключи и тръгна обратно към мен. Заоглежда ме преценяващо, спря до една маса и се облегна на нея. Скръсти ръце пред гърдите си и кръстоса глезени.
Очевидно вече ми беше бесен, задето го бях отбягвала.
Знаех го, защото Купър ме докосваше постоянно.
Това ме караше да се чувствам обичана.
И мразех, като не ме докосваше.
Примигнах, за да прогоня сълзите, но на Купър не му убегна проблясването в очите ми и забелязах, че видимо се напрегна.
— Какво става, докторе?
Поех въздух, а гръдният ми кош завибрира и аз издишах с треперене. С така силно треперене, че той го чу.
— Добре, сега вече съм разтревожен – изправи се от подпряната си поза и тръгна към мен.
Вдигнах ръка да го отблъсна.
— Недей.
Купър спря.
— Джесика?
Потрепнах.
— Аз… 0, боже – притиснах длан към челото си и имах усещането, че всеки момент ще повърна.
— Ако не ми кажеш какво става, идвам при теб.
— Недей – поклатих глава. – Повярвай ми, като кажа, каквото имам да казвам, вече няма да го искаш.
Помежду ни настъпи мъчителна тишина и той разчете нещо в очите ми.
— Боже мой – произнесе задавено, като звучеше все едно някой го е ударил с юмрук в корема. – Късаш ли с мен?
Покрих уста с ръка, а кожата ми лепнеше от пот. Сълзите, които се мъчех да удържа, започнаха да се стичат по бузите ми, щом кимнах.
Изражението му стана сурово. Ръцете му се свиха в юмруци.
— Защо? – произнесе през зъби.
— Аз… Не съм щастлива тук – излъгах.
— Глупости!
Отново потрепнах заради тона му и цялото ми тяло се скова от напрежение, когато изведнъж той тръгна към мен. Не ме докосна, макар да имаше вид, все едно иска да ми извие врата.
— Не са глупости – излъгах отново.
— Това е шибана лъжа. Поне веднъж ми кажи истината, Джесика.
Поклатих глава, а сълзите ми се лееха с все по-голяма сила, прекалено бързо, че да смогвам да ги бърша.
Купър ми отправи гневен поглед.
— Погледни се само. Цялото ти тяло показва, че лъжеш, така че ми кажи истината!
Не можех. Буквално. Гърлото ми беше блокирано от риданията, които напираха да се откъснат.
— Дължиш ми го – заяви с по-тих глас, който беше така глух заради изживяваните емоции, че ме накара да заплача по-силно. – Поне това ми дължиш.
Продължих да мълча, а той ме хвана за ръцете и ме дръпна към себе си, така че устните му се озоваха на милиметри от моите. Всичко, което чувстваше към мен, се четеше ясно в очите му, а аз не бях изпитвала такава смесица от ликуване и агония никога през живота си.
— Ти ми каза – прошепна. – Като се запознахме, ми каза, че си станала лекар, за да можеш да напуснеш живота с думите „Аз бях тук“, за да има човек, на когото си помогнала, който никога няма да те забрави… за да оставиш диря на този свят. Е… – хватката му се затегна и стана болезнена, а той опря чело в моето. – Джес, можеш да бъдеш спокойна… защото остави следа. Върху мен. Без значение какво ще се случи между нас сега или в бъдеще, аз никога няма да те забравя. Ти си в мен. И винаги ще останеш – отдръпна се назад достатъчно, колкото да мога да видя любовта му към мен, неприкрита, красива и така невероятно сърцераздирателна, че риданията, които бях сдържала, изригнаха. – Така че ми го дължиш.