Той повдигна вежда.
— И още си тук? До довечера всички ще са научили.
— Аз… Още не мога да си замина – устните ми трепереха и едва сдържах сълзите си. Вече бях плакала повече, отколкото изобщо мислех, че е възможно. Реших, че стига толкова. Прочистих гърло. – Имам да уредя нещо с Джордж Бекуит. Веднага щом пристигне и си свърша работата, ще отпътувам – къде и при кого… нямах представа.
Вон ме оглежда настоятелно в продължение на минута, а после премести очи върху куфара ми. Намръщи се.
— Госпожица Хартуел те е изритала?
Долових в тона му, че го намира трудно за вярване.
— Не. Аз си тръгнах. В момента ми е доста ядосана.
Отново вдигна очи към мен.
— Къде планираш да отседнеш?
Хрумна ми, че сигурно Вон имаше доста ясна представа за местните тарифи.
— Знаеш ли кое е най-хубавото, но най-евтино място?
Той направи физиономия.
— Няма време за гордост значи?
— Ако ще се държиш като гадина, разкарай се от пътя ми.
Вон се позасмя.
— Не се държа като гадина. Просто… и аз съм бил в подобна позиция.
— О, убедена съм, че с всичките ти пари си бил в съвсем същата позиция.
Той цъкна няколко пъти с език.
— А аз се опитвам да помогна.
— Като пускаш злобни шеги за липсата ми на гордост?
— Не – пристъпи по-близо до мен, а погледът му изгуби отчасти ледената си надменност. – Можеш да останеш при мен.
Поклатих глава.
— Няма да остана на дървената алея – не исках да се натъквам на Купър.
— В дома ми, не в хотела. А той не се намира на дъсчената алея. В покрайнините на града е.
Озадачих се от щедрото му предложение и попитах подозрително:
— Защо?
— Прекарвам повечето нощи в апартамента си в хотела. Къщата ми си стои празна.
— Но защо? Защо ми помагаш?
Въпросът ми го накара да отклони очи. Устреми поглед към водата.
— Нека просто кажем, че ми е познато какво е да бъдеш разбивачът на сърца, злодеят.
Поех рязко въздух заради етикета.
— Откъде знаеш, че аз съм скъсала с Купър; че не е той този, разбил нечие сърце?
Най-накрая Вон погледна обратно към мен. Проницателността в очите му ме накара да се почувствам по-смутена отвсякога.
— Защото всеки глупак може да види, че той е влюбен.
Потреперих.
— Това не значи, че не може да ме остави да си тръгна.
— Когато жената, която обичаш, те пусне в леглото си, не я оставяш да си тръгне, освен ако тя не го иска.
Огледах го, доволна да бъда разсеяна от собствените си чувства, макар и за миг.
— От опит ли говориш?
— Не казах ли, че и аз съм бил в ролята на разбивач на сърца?
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Искаш ли да отседнеш някъде безплатно, или не?
Замислих се над темата. Би ми дошло от голяма помощ да не се налага да плащам за квартира. Плюс това той каза, че къщата му била в покрайнините. Звучеше като доста отдалечено от града място, така че звучеше идеално.
— Да. Благодаря ти.
— Къде е колата ти?
— Колата ми?
— Да.
— О. Ами… На паркинга на Бейли.
— Тогава защо се скиташ по дъсчената алея?
Почувствах се глупаво и просто повдигнах рамене.
— Не мислех.
Чертите на Вон бяха белязани от подобие на загриженост.
— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш?
— Да – закимах бързо. – Честно. Добре съм.
— Е, друг път не съм чувал от устата ти да излиза по-голяма лъжа – отбеляза сухо и посочи с палец над рамото си. – Да се срещнем на паркинга на хотела. Можеш да ме следваш до къщата.
— Добре.
Кимна рязко, а после се завъртя и се отдалечи с енергична крачка.
— Вон!
Закова се на място и ме стрелна с поглед през рамо.
Преглътнах буцата в гърлото си.
— Благодаря ти.
Стига да не грешах, Вон даде вид, че се почувства неудобно от моите благодарности. Не отговори, а вместо това просто продължи по пътя си.
Част от тревогите ми отпаднаха и аз се обърнах да отида за колата си. Айрис стоеше на прага си със скръстени ръце и се мръщеше към мен.
Вероятно се чудеше по каква причина говоря с Вон.
Не понечих да помахам отново с ясното съзнание, че няма да се приеме добре.
Вместо това сведох поглед и бързо се отдалечих.
* * *
Това, че Еймъри се появи на верандата на Вон, ми предостави първия светъл лъч от дни.
Не бях изненадана да установя, че домът на Вон се намираше на изолиран парцел земя съвсем близо до водата. Беше надолу по брега отвъд дъсчената еспланада, далече от любопитни очи и усамотен. В архитектурно отношение беше като повечето къщи в Хартуел, но в по-широки мащаби. Бяла дъсчена обшивка, веранди, обхождащи фасадата на първия и втория етаж, красива градина. Само че отвътре къщата беше всичко друго, но не и традиционна.