Имаше огромна професионално оборудвана кухня с уреди от най-високо качество, искрящи лъскави подове и съвременна мебелировка в черно, бяло и хром с цветни акценти под формата на произведения на изкуството и минимално количество тъкани.
Беше красив, но студен интериор.
Дом на ерген.
Но се явяваше моят безопасен рай, докато Джордж се върнеше в града.
Никой не се беше отбивал. И единствено Еймъри ми написа съобщение да провери дали съм добре. Зажадняла за приятелско лице, аз я помолих да дойде в дома на Вон да ме види.
— Ти дойде – казах и й отворих вратата.
— Разбира се – усмихна ми се по нейния деликатен начин и влезе, а очите й обходиха пространството с отворен план. – Охо.
— Знам.
— Много мило от страна на господин Тримейн да ти позволи да отседнеш тук.
— Да – така беше. И нямаше да го забравя. – Него никога го няма.
Еймъри като че се отърси от напрежение, което дори не бях забелязала преди.
— О.
Дявол го взел, така ми се щеше да се задържа наоколо, за да й помогна да превъзмогне своята плахост пред мъжете.
Исках да се задържа наоколо и точка по въпроса.
Изведнъж се озовах изучавана от зоркия поглед на Еймъри. Лицето й помръкна.
— Плакала си.
Всеки проклет ден. Повдигнах рамене, защото се почувствах глупаво.
— Май не мога да спра.
И тогава за моя изненада тя ме прегърна.
Веднага отвърнах на прегръдката й, а лицето ми се сгърчи и сълзите бликнаха наново заради нейната доброта.
Тя ме задържа в обятията си, докато плачът ми не утихна.
— Да приготвим чай.
За щастие Вон беше заредил кухнята с това-онова, но запасите ми привършваха и започваше да ми идва до гуша от поръчана храна. На някакъв етап щеше да се наложи да посетя някой магазин за хранителни стоки в града.
Щом си направихме по чаша чай, седнахме на верандата.
— Охо – каза отново Еймъри. – На самата вода е.
— Красиво е, нали?
— Защо не се застоява повече тук?
— Нямам представа – ако това беше моята къща, щях да съм постоянно. Разбира се, щеше да се наложи да я преобзаведа.
Мълчахме известно време, като пиехме чая си и се наслаждавахме на гледката.
Но за мен това важеше само отчасти. Имах нужда да знам.
— Купър добре ли е?
Тя се усмихна сковано.
— Днес говорих с Айрис.
— И?
Еймъри направи физиономия.
— Доста ти е ядосана.
— Знам – постарах се да пренебрегна бодването в гърдите си, като си припомних начина, по който ме гледаше онази сутрин. – Спомена ли нещо за Купър?
Приятелката ми кимна.
— Оставил е някого да се грижи за бара и… е отишъл на риболов.
— На риболов – бях озадачена. – Купър не ходи на риболов.
— Струва ми се, просто е имал нужда да се махне за няколко дни. Малък град. Клюки…
— И нежелание да се натъкне на мен – прошепнах дрезгаво.
— Съжалявам.
— Недей, миличка. Вината е изцяло моя.
— Бейли дойде да ме види.
Мисълта за приятелката ми причини допълнителна болка.
— И?
— Тревожи се за теб, Джесика, но й се струва, че ако направи опит за контакт, ще я отрежеш. Може би ти трябва да й звъннеш.
— Не – поклатих упорито глава. – Така е по-добре.
От вътрешността на къщата се разнесе звъненето на телефона ми и за миг останахме загледани една в друга, преди да скоча и да затичам навътре.
Трепетното очакване, което бях изпитала, изчезна, щом видях самоличността на обаждащия се.
Повикване от Матю
Нямах намерение да отговарям. Отговорех ли, щеше да разбере, че нещо не е наред и като му кажех какво, само щеше да се ядоса и да се опита да ме убеди, че съм побъркана.
— Не е ли Купър? – промълви меко Еймъри зад гърба ми. Завъртях се бавно и повдигнах печално рамене.
— Дори не знам защо искам да е той. Не съществува вероятност да променя решението си.
Тя въздъхна и ме изгледа по начин, който ме накара да се напрегна.
— Какво?
— Ами… Плъзнаха слухове…
Изпълни ме страх. Нима този мръсник Девлин беше решил да ми отмъсти, задето скъсах с Купър, вместо да му свърша мръсната работа?
— Какви… Какви слухове?
— Слухове… Слухове, че… Слухове, че си изневерявала на Купър с Вон.
О. Боже. Мой.
— Шегуваш ли се? – изръмжах.
— Не. Съжалявам.
— Защото съм отседнала тук? Те… Идиоти! – вдигнах ръце невярващо. И после ме осени по-лоша мисъл от тази за глупостта на град Хартуел. – Купър вярва ли го?
— Не. Бейли каза, че не. И тя също не вярва.
Как е възможно още да имат вяра в теб след онова, което стори?
— Е… – Еймъри повдигна рамене. – Какви са плановете ти? Благодарих се, задето ме разсейва с въпроса си и се тръснах на най-близкото кресло.