— Мога ли да ви помогна, госпожице?
О, боже мой.
В стомаха ми се разбунтуваха пеперуди и аз стиснах здраво дамската си чанта, съдържаща писмата на Сара.
— Господин Бекуит. Джордж Бекуит?
— Да.
Протегнах рязко ръка.
— Джесика Хънтингтън.
Джордж стисна озадачено ръката ми.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Хънтингтън. И така, с какво мога да бъда от помощ?
— Нещо необичайно е – подхванах меко. – Аз… Ъъ… Предполагам, най-добре е да започна с това, че допреди няколко месеца бях лекар в изправително заведение за жени в Уилмингтън.
Мигом го осени разбиране и забелязах как топлотата беше засенчена от болка.
— Със Сара ли е свързано?
Тъй като се бях превърнала в истинска емоционална дрипа, наложи се да стисна здраво зъби, за да не избухна в сълзи. Тя беше първото нещо, което му хрумна.
Не я беше забравил.
— Да.
Джордж отвори вратата по-широко.
— Тогава по-добре да влезете.
— И така… – подхвана Джордж, след като няколко минути по-късно остави на масичката за кафе пред мен поднос с чай и бисквити.
Седях в просторен и удобен хол, мебелировката беше старичка, но беше с качество, което можеше сериозно да засрами складираната от мен в гаража на Купър.
По дяволите. Вещите ми. Да си ги получа обратно щеше да предизвика неловкост.
— Какво имате да ми кажете? – попита Джордж и ме изтръгна от мислите ми.
Седна на дивана срещу мен, а аз се протегнах към чашата с чай.
Писмата лежаха до мен. Бях ги извадила от чантата си, докато той приготвяше чай. Треперейки леко – заради него, – му ги подадох.
— Открих това, господин Бекуит.
— Моля те, наричай ме Джордж – промърмори и пое писмата от мен.
— Бяха запечатани в корицата на книга от библиотеката. Лежали сам там четирийсет години.
Очите му обходиха името и адреса и долових болката в гласа му, щом прошепна:
— Това е почеркът на Сара.
— Писала е до вас… но за съжаление е починала в същия ден, когато е написала последното писмо. Така и не е имала възможност да ги прати – сълзите, които бях сдържала, бликнаха и аз ги обърсах засрамено.
Погледът на Джордж стана мил заради моята демонстрация на емоции.
— Почти съм уплашен да разбера какво има вътре, след като предизвикват подобна реакция у една непозната.
— Трябва да узнаете.
— И сте изминали целия този път, за да ми ги предадете? Кимнах.
Той остана загледан в мен за известно време.
— Колко изключително – отбеляза.
Всъщност не. Не и ако ме познаваше. Тогава би схванал. Би разбрал защо историята на Сара беше влязла под кожата ми.
— Мога да си тръгна – предложих. – Ако искате да ги прочетете насаме.
— Всичко е наред.
Така че аз останах седнала на мястото си и наблюдавах как Джордж изчиташе думите на Сара, а сърцето ми се късаше заради него, щом стигна до последното писмо и той също зарони сълзи. Гледах как ги препрочете отново.
И отново.
Най-накрая вдигна поглед към мен и прошепна с блеснали очи:
— Аз вече го знаех. Вече го знаех. Дявол го взел, Сара.
Болката в гърдите ми заради тях двамата беше непоносима и аз се преместих до него, за да стисна ръката му за утеха.
— Толкова съжалявам.
След миг той пое насечено въздух, а пръстите му стиснаха така здраво писмата, че хартията се смачка.
— Научих за престъпната дейност на баща ми няколко години, след като Сара се омъжи за Рон. Да, бях силно разочарован, но все така го обичах. Не бях способен да го предам. Можех единствено да се държа настрана и да оставя всичко да умре с него – погледна ме, а в очите му се четеше разкаяние. – Тя трябваше да ми има доверие. Достатъчно доверие, че да ми каже.
— Сгреших ли, като ти ги дадох? Влоших ли нещата с това?
— Не – отсече. – Така поне знам, че ме е обичала също толкова, колкото и аз нея.
От устата ми се откъсна кратко хлипане, преди да съм успяла да го спра.
Учуден, Джордж плъзна ръка около раменете ми.
— Защо това ти влияе така силно?
Отне ми минута, преди да съм способна да заговоря.
— Имам чувството, че я разбирам.
Лицето му помръкна.
— За твое добро се надявам да не е истина – отвърна мило.
Налагаше се да попитам. Трябваше да науча…
— Обичаш ли я още? Въпреки стореното от нея? Прощаваш ли й? Обичаш ли я все така?
Джордж стисна ръката ми още по-силно и се наклони към мен, та да мога да разчета опрощението в очите му.
— Обичах жена си. Наистина я обичах. Но Сара Рандъл беше любовта на живота ми, госпожице Хънтингтън. Да. Отговорът на всички тези въпроси е да.
Обърсах сълзите си и му се усмихнах треперливо.