Нещо се изостри в погледа на Купър.
— Защо ти го е казал?
— В началото реших, че просто се показва като мръсник, докато… не ми каза второ нещо.
Мълчах около минута, заета да го изучавам. Толкова много ми липсваше.
Купър изпухтя.
— Е, не ме дръж в напрежение.
— Повдигна темата за баща си и преди да си тръгне, каза едно изречение. Лицензът за алкохол на „Купърс“.
Купър се намръщи.
— Какво означава това?
— Беше предупреждение. Девлин ще се цели в лиценза ти за алкохол. Ако не успееш да го подновиш, излизаш от бизнеса.
Той присви очи, а после се обърна и хвърли бутилката в мивката с трясък.
— Кучи син – произнесе дрезгаво.
Прищя ми се да се намирахме в положение, в което да можех просто да обвия ръце около него, за да го утеша.
— Купър…
— Той дойде и при мен – когато се обърна към мен, в очите му пламтеше ярост. – Заплаши ме и явно е имал предвид точно това.
— Не може да го постигне. Няма да му позволим.
И просто така Купър застина, а тонът му беше абсолютно леден, когато произнесе:
— Ние?
Стомахът ми се преобърна.
Не повръщай.
Не. Повръщай.
Бъди смела, Джесика.
— Това е… ако ти… Исках да ти кажа истината защо скъсах с теб.
Зачака и накрая се тросна нетърпеливо:
— Е?
За малко да се изхиля нервно, но успях да го сподавя.
— Не е нещо лесно за споделяне. Просто… Не ми беше хрумвало, че се налага, докато ти не отвори дума за деца. Тогава осъзнах, че не мога да позволя да се свържеш с мен завинаги, без да ти кажа, но бях така уплашена, че ако узнаеш истината, няма да искаш да имаш нищо общо с мен. Реших, че ще е по-добре да си тръгна, отколкото да допусна твоите чувства към мен да си отидат.
— Какво си извършила, по дяволите? – прошепна дрезгаво.
— Налага се да разбереш – промълвих умоляващо. – Начинът, по който реагира на историята на леля ти, на стореното от нея… Бях убедена, че ще реагираш по същия начин и на мен. И аз… Наистина съм сериозна като казвам, че не съм го обсъждала с никого преди. Посветих толкова време да не мисля за онези времена, да не желая никой да знае, че всеки път, когато някой попиташе за семейството ми, за миналото ми… ми се струваше, че може да умра, ако научат. Ако ти научиш.
— Господи, Джес… – погледът му омекна.
— Но Кат каза нещо, а после Джордж… и сега виждам нещата по-ясно и съжалявам, Купър, защото ти имаше право, дължа ти това.
— Тогава просто ми го кажи, защото съм на път да си изгубя ума.
Свлякох длани надолу по лицето си и изпуснах трепереща въздишка, като се постарах да потисна гаденето.
— Ще повръщаш ли? – попита и направи крачка към мен, неспособен да прикрие загрижеността си.
Боже, моля те не допускай предстоящото да заличи тази загриженост.
Наложих на думите да излязат от устата ми.
— Не приех поста в затвора само защото исках да бъда от помощ на жените – произнесох и изреченото беше пропито със страх. – Приех го, защото до известна степен се чувствах една от тях; все едно ме разбираха дори без да го знаят.
Купър пребледня.
— Джес…
— Бях на четиринайсет.
Очите му станаха тъмни и кухи. Може би отразяваха моите по пътя ми обратно до онзи епизод от живота ми; онзи ужасен и мъчителен епизод.
— Родителите ми винаги бяха заети с работата си или един с друг. Единственото време, което намираха за нас, беше, за да присъстват на някои от представленията на Джулия. Обичаха да я гледат как танцува. Всички обичахме. Тя беше на единайсет – гръдният ми кош се скова при спомена, също като в деня, когато ги открих. – Бях излязла с приятели. Родителите ни постоянно ни оставяха сами, така че обикновено аз се грижех за Джулия. Бяхме близки с леля ни Териза, но тя беше в училище и я виждахме само през ваканциите. Тогава тя гледаше Джулия, ако аз не можех. Така че, когато тя не беше наоколо, можех да имам свое време единствено ако дойдеше Тони, малкият брат на баща ни. През голяма част от живота ни беше живял в друг щат, но по онова време се беше върнал вече от няколко години. Помня, че много се радвах. Харесвах го. Бях благодарна, задето проявява интерес към нас – изкривих отвратено устна заради собствената си наивност. – Не долавях нищо лошо у него.
— Божичко! – ахна Купър.
— Като наминеше, излизах с приятели, защото той гледаше Джулия – погледнах към Купър със замъглено зрение и се помолих да ми вярва. – Не знаех. До онзи ден нямах представа какво й причинява. Прибрах се у дома рано и не можах да ги открия никъде… но чух нещо… от мазето, от стаята ни за игра. И онова, което видях…