— Така е – уверих го.
— Ще се надявам това да ви задържи тук. И истината е, че никой толкова квалифициран като вас не е кандидатствал за мястото.
Духът ми мигом се повиши отново.
— Предлагате ми поста?
— Да. Приемате ли?
— Да! – изписках и той се засмя на жизнерадостността ми. Усмихнах се широко, а Купър се протегна и стисна коляното ми, видимо доволен заради мен.
— Тогава ще се видим в клиниката в неделя в десет, за да ви въведа в курса. Започвате в понеделник сутринта.
— Ще бъда там. – Почувствах облекчение. Толкова силно облекчение, че чак не можех да обясня. – Благодаря ви.
— За нищо.
Затворихме и аз започнах да подскачам на място.
— Имам работа.
— Чух – отвърна развеселено Купър.
— Пак ще бъда лекар.
Той ми отправи поглед, изпълнен с нежност.
— Никога не си спирала да бъдеш лекар, Джесика.
Отпуснах се назад на седалката си, устремих поглед навън към отминаващия ни град и се усмихнах.
— Днес е хубав ден.
— Да – съгласи се Купър.
От тавана на „Антониос“ висеше транспарант с надпис, гласящ: „На добър път, Джордж!“
Ресторантът беше пълен с хора, които се въртяха около шведската маса, пиеха и просто се наслаждаваха на последната вечер в присъствието на Джордж Бекуит, преди той да отпътува за Нова Скотия.
— Не мога да повярвам, че ти устроих това парти, Джордж Бекуит, само за да установя, че си продал имота си на готвач. Готвач! Като че ни е нужна още конкуренция – изломоти Айрис.
Шумният й ропот ме накара да отклоня поглед от Арчи и Анита. Седяха в един ъгъл с хора, които не разпознавах. Анита изглеждаше изкльощавяла и уморена, но все пак беше излязла и аз приех това за признак на сили. Добър знак.
Колкото до Арчи… Той пиеше газирана вода.
Наклоних се към Купър.
— Отивам да спася Джордж.
Той кимна и ме пусна с неохота, а после насочи внимание обратно към Бейли и Том. Забързах към мястото и отпуснах ръка върху рамото на Джордж.
— Как си?
— О, слава богу – промърмори той. – Спасение.
— Джордж! – изпухтя Айрис.
— Съжалявам, Айрис, тази красива дама се нуждае от питие – бързо ме поведе надалече от Айрис по посока на шведската маса. – Тази жена винаги ме е ужасявала – призна.
Изсмях се.
— Властна натура е.
Той изсумтя и си взе наденичка в бекон.
Вгледах се в него и изведнъж изпитах някаква меланхолия.
Не само че за това кратко време се бях привързала към него, но те със Сара бяха причината да съм тук.
Може би Бейли и останалите жители на града бяха прави за това място и съдбата.
Почувствах се, сякаш съдбата ме беше довела тук под дегизировката на писмата на Сара.
И се бях влюбила на дъсчената еспланада.
Беше приятно да си мисля, че все пак легендата може би беше истинска.
— Съжалявам, че заминаваш.
Джордж ми се усмихна мило.
— Благодарих ли ти, задето ми донесе писмата на Сара? Защото наистина съм ти благодарен, Джесика. Никога няма да разбереш от колко голямо значение е това.
Устремих поглед към Купър, а той сякаш долови взора ми и насочи към мен така сините си, така топли и любящи очи.
— Мисля, че разбирам – отроних.
— Може би все пак не е било за нищо – промърмори Джордж.
Думите му привлякоха погледа ми обратно върху него и установих, че мести очи между нас с Купър.
— Какво?
Усмихна се.
— Може би в крайна сметка не е било напразно. Това между нас със Сара.
Все още озадачена, аз поклатих глава.
Това го накара да се усмихне още по-широко.
— Общата картина, Джесика. Общата картина. Понякога една отделна история представлява важна част от по-голяма история.
Най-накрая схванах и това извика сълзи в очите ми.
Той забеляза и кимна към виното.
— Питие?
— Не мога – отвърнах със съжаление. – Утре доктор Дуган ще ме въвежда в работата в клиниката.
— О! – чух глас зад гърба си и се обърнах, за да установя, че Сейди избутва някакъв мъж, за да се добере до мен. – Чух, че ти си новата ни лекарка.
Примигнах изненадано, понеже не бях забравила как два пъти я залавях да флиртува с моя мъж.
— Да.
— Докторе – подхвана Сейди. – Имам малък проблем. Чудех се дали не можеш да хвърлиш един поглед, ако имаш минутка.
— Проблем ли? – Намръщих се.
— Ами, ето виж – събу сандала си. – Погледни палеца ми. Не ти ли се струва подут? Боли ужасно. Май съм го счупила, докторе. Ти как мислиш?
Изведнъж си припомних какво ми беше казала Бейли.
— Мисля, че трябва да си обуеш сандала, да си запишеш час и да дойдеш да ме видиш в кабинета ми.
Тя ми се намръщи.
— Заради Купър ли е? Защото аз вече се дръпнах.