— За какво, Дейна? За събиране? Полудяла ли си?
— Купър, ако ми простиш…
— Вече не става въпрос за прошка. Не те искам. Гледам те и съм така благодарен, че вече съм свободен от теб. Схващаш ли? Не те искам.
По лицето, което някога беше намирал за красиво, се стекоха сълзи, от устните й се откъсна ридание и тя избута Айрис, за да избяга. Подтичваше на десетсантиметровите си токове по дъсчената алея, а Купър се ядоса на себе си, че все още изпитва бегла вина.
— Крокодилски сълзи.
Насочи поглед обратно към Айрис, която се взираше настоятелно в него.
— Да не си посмял да чувстваш каквато и да било вина, Купър Лоусън. Всичко, което прави тази жена, е да манипулира.
Напомнянето смекчи гадното чувство до известна степен и той пристъпи напред да целуне Айрис по челото.
— Благодаря ти.
Тя му се усмихна с ведро пламъче в очите.
— Знаеш, че винаги съм на линия, нали.
— Също и аз. Пожелай на Айра приятна сутрин от мен – отвори вратата на бара.
— Ще го направя. До по-късно.
Купър се разходи из празната кръчма в опит да се освободи от напрежението в мускулите. Извади бира от един от хладилниците и седна.
Беше на трийсет и шест. На цели трийсет и шест години. Малко над десет от тях прекара с Дейна. Десет години от живота му си бяха отишли. Разведен на трийсет и шест. С луда бивша жена. Без деца. Без баща. Без майка.
Но имаше сестра си.
Имаше племенника си.
Озърна се наоколо.
Имаше бара си.
А освен това имаше приятели, които му бяха като семейство.
Явно беше неблагодарен, за да смята, че нещо в живота му липсва.
Или просто човек.
Купър допи бирата си и остави всички гадости от сутринта да се изпарят от главата му. Междувременно се появи Кросби и започна да готви за обяд. Барът започна да се пълни още с отварянето. Туристическият сезон още не беше в разгара си, но мястото никога не бе напълно празно. Имаше си своите редовни посетители и докато тези хора изпълваха заведението му, празнотата в него нямаше как да победи.
Двучасовото шофиране до Хартуел ми беше изпило силите, но това не беше изненадващо. Подозирах, че единствено пълната концентрация върху работата беше карала тялото ми да продължава да функционира толкова дълго. В мига щом спрях за почивка, започнах да чувствам надигащата се умора, все едно мисълта за ваканция беше накарала ума и тялото ми да си кажат: „Хей, много ти благодаря, от цяла вечност чакаме да забележиш, че сме грохнали“.
Двете седмици работа до почивката ми се сториха като най-дългите четиринайсет дни в живота ми. Стресът умее да се прикрива. Понякога дори не осъзнаваме колко сме затормозени всъщност. Аз би трябвало да съм наясно с това. И като лекар е редно да се грижа по-добре за собствената си психика и физика.
Сега ми се беше удала възможността да го направя.
Бях едновременно силно развълнувана да си позволя малка почивка и да разгледам града, където беше израснала Сара, но и уплашена, че цялата тази работа с ваканцията може да ми докаже, че не харесвам живота си.
Боже, надявах се да не е вярно.
Всички тревоги обаче се изпариха, когато усетих аромата на морската сол през смъкнатия до долу прозорец. Колкото повече се приближавах до целта си, толкова по-наситен ставаше мирисът на океан. Явно минавах през центъра на Хартуел – наоколо имаше само магазини, ресторанти и паркинги.
Джипиесът ме насочи на запад и стигнах до жилищен район с разпръснати тук-таме ресторанти. Движех се бавно по тъмните улици с три платна, а фаровете ми осветяваха белите къщи с дъсчена облицовка с ярките им тенти и старомодни веранди, които ми напомняха мъничко за квартала, където бях израснала. Джипиесът ми обяви, че съм достигнала крайната си точка, и аз кривнах в един паркинг. Фаровете ми осветиха надпис, гласящ „Само за гости на „Хартс Ин“. Изпълни ме облекчение, че като никога навигацията ме беше довела на правилното място.
Слязох от колата и благодарение на уличното осветление се добрах заедно с тежкия куфар до дъсчената алея.
Спрях.
Дъсчената алея беше обточена от светлини и като погледнах надясно, успях да видя чак до края й. Беше тъмно, но не достатъчно късно, та хората да са се прибрали. Туристическият сезон още не беше в разгара си, но явно това нямаше значение. Както изглеждаше, дъсчената алея беше популярна сред местните. Не беше претъпкана с хора, но беше достатъчно оживена, за да създава усещането за кипяща енергия. Двойки, групички тийнейджъри, приятелски компании и семейства се смееха и разговаряха, докато се разхождаха покрай пъстрата смесица от сгради с напълно различна архитектура. В тъмнината грееха ярки надписи в стил Лас Вегас и съобщаваха на хората и на океана имената на сградите, разположени на еспланадата.