Зад мен кротко се разбиваха вълни и аз се обърнах да погледна към тъмното море.
Имаше ли нещо по-релаксиращо на света от звука на прибоя? Тялото ми започна да се поддава на неговата магия и неусетно се почувствах завладяна от изтощение.
Беше едва девет вечерта, но аз бях готова за леглото.
При тази си мисъл завъртях глава наляво и погледнах към „Хартс Ин“ Беше по-голям вариант на къщите, които бях отминала – боядисана в бяло дъсчена обшивка, великолепна веранда, обхождаща сградата, и сини капаци на прозорците. От снимките, които бях видяла в интернет, знаех, че на покрива има дори тераса.
Вместо ярък неонов надпис на фасадата се мъдреше красива ръчно изрисувана табелка, която се извисяваше до верандата. Беше подобаващо осветена, за да се вижда и в тъмното.
От прозорците струеше светлина и аз се почувствах привлечена от топлината й досущ като нощна пеперуда. Изпитвах такава невероятна умора.
Затътрих куфара си нагоре по стъпалата на верандата и отворих красивата двойна врата със стъклопис. Старомодната камбанка над нея оповести пристигането ми.
Пред мен имаше широко стълбище, както и приятна зона за изчакване и рецепция. Вдясно имаше кът за сядане с красива открита камина. Накъдето и да погледнех, забелязвах знаци, че хотелът се стреми към качество и комфорт, което беше една от причините да реша да отседна тук вместо в по-съвременния „Парадайз Сандс“ в другия край на дъсчената еспланада.
След къта за сядане имаше широк портал, който отвеждаше в трапезарията, и доколкото виждах, тази вечер беше доста натоварено. Почудих се колко време щеше да отнеме да забележат пристигането ми. Тази мисъл ме накара да се насоча към зоната за чакане и комфортното й на вид канапе.
Просто щях да дам малко почивка на краката си и може би на очите.
— Стори ми се, че чух камбанката! – спря ме бодър глас по средата на мисията ми към канапето на блаженството. Обърнах се и видях към мен да върви красива жена с червеникавокафява коса. Тя се усмихваше ведро и щом стигна до мен, протегна ръка. – Аз съм Бейли Хартуел. Вие трябва да сте Джесика Хънтингтън. Добре дошли в „Хартс Ин“.
Поех ръката й и успях да докарам на лицето си уморена усмивка.
— Благодаря. Хотелът ви е прелестен.
Тя се усмихна широко заради прямотата ми и макар да бях на ръба на силите си, нямаше как да не остана поразена от външността й. Бейли Хартуел беше красавица с къдрици в наситено кестеняв оттенък, които се спускаха до средата на гърба й. Светлозелените й очи бяха с извити ъгълчета, което им придаваше почти котешки вид и имаше сладко малко носле, осеяно с лунички. Хубава. Дори възхитителна. Но усмивката й беше най-прекрасното в нея. Беше така сърдечна, че нямах друг избор, освен да се усмихна в отговор. Беше висока приблизително колкото мен, но от тесните й джинси и прилепналата зелена термотениска си личеше, че е по-слаба.
Обуздах завистта си заради елегантната й фигура и набедих изтощението си за това недостойно чувство. Нямаше нищо общо с факта, че бях нормална жена, която също като всяка друга си имаше своите съмнения. Не. Ни. Най. Малко.
Усмивката на Бейли помръкна.
— О, боже, сигурно си напълно изтощена, миличка. Да те регистрираме и да те настаним в стаята ти.
Направо я заобичах.
— Благодаря.
Докато ме регистрираше, Бейли ме информира:
— Закуската се сервира от 7 до 10 часа. Предлагаме топла и континентална, а също и най-доброто кафе.
Усмихнах се.
— Звучи като самия рай.
Тя се усмихна в отговор и взе куфара от ръцете ми, за да го качи по стълбите, все едно беше безтегловен. Всъщност бе съвсем вероятно да тежи повече от нея.
— Така се вълнувам, че ще останеш три седмици – заяви тя, докато се качвахме. Дишането й беше леко насечено, което ме навеждаше на мисълта, че все пак е човешко същество. – Почти никога нямам гости, които да се задържат толкова дълго. Не се съмнявам, че до края на престоя ти вече ще те чувствам като роднина – засмя се така звънко, че започнах да се чудя дали Бейли Хартуел не беше наполовина фея.
Изведнъж си я представих с малки бляскави криле на гърба.
— Нужен ми е сън – промърморих.
— Моля? – попита тя и спря пред врата на втория етаж.
— Нищо – поклатих глава и я последвах вътре в стаята.
Тя остави куфара ми на леглото, а аз се огледах с възхищение.
Стаята беше обзаведена съвременно с морска тематика, но аз почти не погледнах към завесите и килима, огромното легло с четири колони и примамливо разхвърляни по него малки възглавнички, нито към ъгъла с мека мебел. Вниманието ми грабнаха френските прозорци, извеждащи на малък балкон с изглед към морето.