Примигнах заради бърборенето й.
Тя се засмя.
— Извинявай. Също така казва, че понякога говоря прекалено бързо. Твърди, че това ме карало да звуча като дванайсетгодишна. На трийсет и три съм.
Бях изненадана. Изглеждаше по-млада от мен.
— Значи сме връстници.
— Така ли? Ти с какво се занимаваш? Кажи, че имаш хотел и яко ще се стресна.
Поклатих глава с усмивка.
— Не. Лекар съм.
Очите на Бейли се разшириха.
— Наистина ли?
— Да.
— Лекар? В болница ли работиш, или имаш свой собствен кабинет?
— Всъщност съм лекар в затвор. Женски затвор.
— Стига бе.
Засмях се.
— Честна дума.
— Ами, впечатлена съм, че си лекар, но съм още по-впечатлена, задето си лекар в женски затвор. За това се иска да си наистина корава. На този град би му дошла добре корава лекарка като теб. Търсиш ли си нещо? – намигна заговорнически.
— За съжаление, в момента не. Хартуел – произнесох, преди да е успяла отново да се разбъбри. – Името ти. Това потомка на рода, основал града ли те прави?
— Точно така – тя кимна, внезапно придобила сериозно изражение. – Някога сме притежавали голяма част от този град, но с годините семейството е изгубило повечето. Родителите ми продадоха всичко, което беше останало, с изключение на този хотел. Имотите на дъсчената еспланада са смятани за първокласни. Предложих да ръководя мястото, защото брат ми и сестра ми не проявяваха интерес. Родителите ми се пенсионираха и живеят във Флорида.
— Харесва ли ти да управляваш хотела?
— Обожавам да го правя.
Личеше, че е искрена.
— На теб харесва ли ти да бъдеш лекар?
— Да.
— И как иначе? Спасяваш човешки животи – лапна парче бекон. Веднага щом го преглътна, допълни: – И какво те изпрати на почивка тук?
Съзерцавах Бейли известно време, защото като човек, прекарал тук целия си живот и чието семейство е живяло тук поколения преди нея, можех да допусна, че е доста добре запозната с неговите жители.
— Случайно да познаваш Джордж Бекуит?
— Разбира се. Теб какво те свързва с него?
— Имаме общ познат – отклоних въпроса аз. – Както и да е, мястото ми беше препоръчано и реших, че като и без друго съм тук, може да се отбия да видя Джордж. Има собственост на дъсчената еспланада, нали така?
Бейли сбърчи нос.
— Да, но Джордж затвори магазина преди няколко седмици и замина за Нова Скотия. Дъщеря му Мари живее със семейството си в Канада и той реши да прекара лятото там.
За миг всичко, което чувах, бяха имената „Джордж“ и „Мари“ Историята на Сара определено стана по-реална, като чух Бейли да говори за хората, споменавани в нейните писма.
Това усили още повече залялото ме разочарование.
Дори не ми беше хрумвало, че всъщност е възможно да не успея да предам писмата на Джордж.
— Та какво е да работиш в женски затвор? – прекъсна мислите ми Бейли и аз си припомних причината да съм тук.
На тази почивка.
Налагаше се да изтикам случилото се със Сара от главата си и да пропъдя болката, която ми причини то.
— Уникално. Но свикваш със заобикалящата те обстановка.
— Плашещо ли е, или подхождам осъдително?
Усмихнах се заради потрепването й.
— Бързо ни става ясно дали някоя обитателка ще създава проблеми и наоколо винаги има пазачи на разположение. Повечето се държат съвсем добре с мен, защото обикновено им помагам, но съществува малцинство… Случвало се е да бъда заплювана – сбърчих нос, припомнила си този очарователен инцидент.
— Пфу, очарователно.
Засмях се, задето използва същата дума, която хрумна и на мен.
— Както казах, има опасни и не чак толкова опасни престъпници. Много от жените просто са допуснали грешки и сега плащат за тих.
— Предполагам. И все пак сигурно се случва да е доста стресиращо.
— Не съм убедена, че да ръководиш хотел е по-малко стресиращо.
— Да ръководиш хотел може да бъде стресиращо – съгласи се тя. – Но аз обичам това място. Обичам дъсчената алея на Харт.*
[* От англ. ез. heart – сърце. От там идва и името Хартуел. – Б.пр.]
— Дъсчената алея на Харт ли?
— Местните са кръстили така това място заради поверието.
— Какво поверие? – наведох се напред заинтригувано.
— Че ако ти е писано да откриеш истинска любов, ще я откриеш на дъсчената алея.
Ухилих се.
— Колко романтично.
Бейли се усмихна кротко, а в очите й надникна намек за тъга.
— Наясно съм, че звучи сладникаво, но поверието всъщност се е зародило заради нещо доста трагично. През 1909 година сестрата на прабаба ми, Илайза, била любимката на Хартуел. Семейството ни още било заможно и влиятелно и като най-голяма от нея се очаквало да сключи успешен брак. Вместо това някак си пътят й се пресякъл със стоманолеяр от компанията „Страйтън Рейлроуд“, намираща се в околностите на града, и тя се влюбила в него. Джонас Келърман бил смятан за недостоен за Илайза и измамник. Семейството й се опитало да я убеди, че той я използва единствено за да се добере до състоянието й. Но Илайза не им повярвала и с Джонас планирали да се оженят тайно. Баща й, моят прапрадядо, разкрил намеренията им и заплашил да навреди на семейство Келърман, ако Илайза не се омъжи за избрания от него. За да защити Джонас, тя се съгласила да се омъжи за сина на заможен бизнесмен от Пенсилвания. Но напълно съкрушена, в навечерието на сватбата Илайза се измъкнала късно през нощта и отишла на плажа. Нагазила право в океана. За късмет Джонас бил на дъсчената алея заедно с приятели и се опитвал да удави мъката си, когато зърнали Илайза. Той се спуснал да я спаси и приятелите му се кълнели, че видели да я достига. Но океанът ги отнесъл и повече никой не ги видял.