Исусе Христе. Това място гъмжеше от потресаващи любовни истории. Сега вече сърцето ми се късаше не само заради Сара и Джордж, ами и заради Илайза и Джонас.
— Еха.
Бейли пак ми се усмихна тъжно.
— С годините хората започнали да вярват в легендата, че саможертвата на Джонас и непорочността на тяхната любов са породили магия. По тази причина и местните, които се влюбят на дъсчената алея, остават влюбени за цял живот. Близо до естрадата има окачена месингова плочка с легендата, та туристите да я прочетат. Том и аз, разбира се, сме нагледно доказателство за достоверността й – ухили се. – Колкото до прапрадядо ми, той направил няколко неуспешни инвестиции и изгубил голяма част от състоянието си. Хората вярвали, че семейство Хартуел са били наказани за случилото се с Илайза.
— Значи тук сте големи привърженици на съдбата, а?
— Съдба. Магия – тя повдигна усмихнато рамене.
— На мен ми звучи прекалено драматично. Не съм голям фен на драмите.
— Това вероятно значи, че имаш нужда от някого в живота си – намигна ми закачливо.
След интересната ми закуска с Бейли реших да опозная дъсчената еспланада.
Въпреки тъмните облаци над главата ми, времето навън беше меко и от водата се носеше само лек шумолящ ветрец. Крачех по дървената повърхност. Великански надпис над порталната врата на сградата в съседство с хотела обявяваше с нежен шрифт: „Сувенирен магазин на Хартуел“.
В момента сувенирният магазин беше затворен. Надявах се да работи и извън туристическия сезон, за да го разгледам, докато съм тук. Исках да купя нещо за Пери, а на витрината имаше красиви кукли и бижута.
След сувенирния магазин имаше магазин за бонбони и зала с ротативки, а след това дъските минаваха покрай основната градска артерия. В края на Мейн Стрийт имаше голяма естрада. Улицата беше достатъчно широка, та в средата й да паркират коли, а от двете й страни бяха строени обществени постройки. Беше заобиколена от дървета, а ресторантите, сувенирните магазини, бутиците за дрехи, заведенията за бързо хранене, спа центровете, кафенетата, баровете и пазарите си съседстваха в добре поддържана туристическа среда.
Реших да отложа разходката по Мейн Стрийт за по-късно и продължих по дъсчената алея. Отминах малка будка за сладолед, магазин за сърфове, италиански ресторант с неонов надпис „Антониос“ и после – най-голямата сграда на еспланадата. Създаваше усещането, че се извисява сред останалите като гигантска съвременна архитектура. Стени с бяла мазилка и много стъкло. На тази сграда не беше окачен кичозен неонов надпис. С огромни златисти букви с височина, равна на три етажа, беше изписано Хотел „Парадайз Сандс“, а отдолу с по-малки беше добавено Конферентен център.
Взрях се в гигантската постройка и се запитах как беше възможно да контрастира до такава степен с всичко на дъсчената алея и същевременно някак си да добавя стил към мястото, което сякаш печелеше от присъствието й, а не бе накърнено като атмосфера. Отстъпих една крачка назад и се обърнах към океана. Днес по плажа се разхождаха едва няколко души заради абсолютното отсъствие на слънце. Но дори и без слънчевите лъчи, които превръщаха пясъка в чисто злато, плажът пак беше великолепен – мек и без камъни, приканващ. Нямах търпение да се покаже малко слънце и да полежа на някой шезлонг.
Но нямаше слънце, а и на мен щеше да ми дойде добре още кафе. Тази мисъл ме накара да продължа разходката си по дъсчената алея. В този момент небето буквално се отвори и изсипа порой.