Четящата се в очите му подигравка беше онова, което ме подтикна да взема решение.
Кимнах и минах покрай него. От мен се стичаше вода върху дървения под, но след като около синеокия грубоват тип със синята бархетна риза вече се беше оформила локвичка, не позволих това да ме смути и за миг.
Обувките му джвакаха по пода, когато мина покрай мен, а мигновената топлина, която се излъчваше от него, предизвика приятни тръпки по гърба ми.
— Чай? Кафе? Какао? – подвикна, без да поглежда назад.
Канеше се да изчезне зад врата с надпис „Само за персонала“, така че имах доста малко време да реша.
— Какао – изстрелях.
Седнах до близката маса и дрехите ми издадоха шляпащ звук, който ме накара да се смръщя. Със сигурност щях да оставя след себе си мокро петно във формата на дупе.
Вратата зад мен се отвори рязко и с крайчеца на окото си зърнах синеокия грубоват тип със синята бархетна риза да върви към мен с бяла кърпа в ръка. Подаде ми я, без да продума.
— Благодаря – казах и останах леко шокирана, когато той кимна и се насочи обратно към същата врата. – Човек, пестелив на думи – промърморих под нос.
Всъщност лаконичната му натура беше донякъде освежаваща. Познавах твърде много мъже, обожаващи звученето на гласа си.
Увих кърпата около краищата на русата си коса и изстисках водата. След като попих косата си, доколкото изобщо бе възможно, прекарах кърпата по бузите си и ахнах ужасено при вида на черните петна, които останаха по нея.
Зарових в чантата си за пудриерата и пламнах от срам, като видях отражението си. Омазаните ми с черно очи бяха направо плашещи, а по бузите ми се стичаха вадички от разтеклата се спирала.
Нищо чудно, че синеокият грубоват тип със синята бархетна риза ми се смееше.
Използвах кърпата да изтъркам спиралата, а после напълно покрусена затворих пудриерата си. Сега вече бях без грам грим, кожата ми беше зачервена като на тийнейджърка, а косата ми беше мокра и сплескана.
Мъжът от бара не беше точно мой тип. И все пак определено имаше доза привлекателност в неговата грубоватост, а никоя жена не обича да се чувства като неугледна повлекана пред мъж с толкова пронизващи очи.
Вратата зад гърба ми отново се отвори със замах и синеокият грубоват тип се появи с две димящи чаши в ръце.
Щом ми връчи едната, цялата ми ръка настръхна и почувствах прелестен прилив на топлина върху хладната си кожа.
— Благодаря.
Той кимна и се настани на мястото срещу мен. Изучавах го, докато посръбваше от кафето си с глезен, прехвърлен върху коляното на другия крак. Беше отпуснат, дори леко нехаен, въпреки факта, че дрехите му бяха напълно мокри. И той, също като мен, беше обут в джинси. Мокрият дънков плат създава неприятно усещане върху гола кожа – жулещо чудовище, произведено от човешка ръка.
— Тук ли работиш? – попитах след няколко наистина дълги безмълвни минути.
Той нямаше вид да е смутен от мълчанието ни. Всъщност изглеждаше напълно невъзмутим в присъствието на непозната.
Кимна.
— Барман ли си?
— Аз съм собственикът на заведението.
Озърнах се. Интериорът беше традиционен, изработен от тъмно орехово дърво – дългият бар, масите, столовете, дори подът. Три големи месингови полилея се бореха с тъмнината, а монтираните по задната стена зелени аплици – като онези в библиотеките – придаваха уютна, почти романтична атмосфера на сепаретата. Близо до входа беше разположена малка сцена, а точно срещу сепаретата три стъпала отвеждаха до издигнат подиум, на който имаше маси за билярд. Двата огромни плоски екрана, единият над бара, а другият над масите за билярд, ме навеждаха на мисълта, че барът е ориентиран по-скоро към спортните фенове.
До сцената имаше голям джубокс, който в момента мълчеше.
— Хубаво е.
Синеокият грубоват тип със синята бархетна риза кимна.
— Как се казва барът?
— „Купърс“.
— Ти ли си Купър?
Очите му се усмихнаха.
— Ти детектив ли си?
— Всъщност съм лекар.
До голяма степен бях убедена, че забелязах пробуждането на лек интерес.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Умна жена.
— Надявам се да е така – ухилих се.
В очите му отново проблеснаха онези искрици и той вдигна чашата си за нова глътка.
Странно, но както изглеждаше, помежду ни се възцари комфортна тишина. Не можех да си спомня последния път, когато бях чувствала подобен покой, такава умиротвореност около някого изобщо, а какво оставаше за непознат.
Малко късче спокойствие.
Най-накрая изпих какаото си, а синеокият грубоват тип, твърде вероятно Купър, заговори.