Долавяше се обаче известна предпазливост. Надникна покрай него в празния бар.
— Сигурен ли си, че няма да е проблем?
Той кимна.
Жената се поколеба, видимо усъмнена дали беше добра идея да влиза в празния бар с непознат мъж. Определено беше туристка. И в този момент имаше вид на тийнейджърка, която се мъчи да реши дали да постъпи разумно, когато беше така силно изкушавана от неразумното.
Това го развесели.
Тя кимна и мина покрай него, а той долови повей от парфюма й. Беше лек и с аромат на цветя, в него нямаше нищо мускусно. Тя се озърна любопитно из бара му, а той я доразгледа. Черната й тениска се беше залепила за нея и очертаваше налети гърди. По-големи от шепа. Дявол го взел, тялото й наистина си го биваше.
В този момент Купър забеляза, че споменатото тяло трепереше.
Загубеняк. Беше време да спре да я бройка и да я стопли.
— Чай? Кафе? Какао? – подвикна и се запъти към кухнята.
— Какао – извика тя в отговор.
Той отиде до килера в коридора, където държаха кърпите за съдове и хавлиените кърпи за банята на персонала. Взе една и й я занесе.
— Благодаря – каза му тя и отново се взря нагоре към него, като по някаква причина изглеждаше объркана.
Той кимна и се върна в кухнята да им приготви нещо топло за пиене възможно най-бързо.
Когато се върна при нея с чашата какао, забеляза, че косата й беше поизсушена. И гъста.
Петната от спирала около очите също бяха изчезнали.
Хвърли поглед към бялата кърпа, която й беше дал и се ухили, като видя черните петна, по нея.
— Благодаря – промълви тя и пое от него чашата горещо какао с бита сметана.
Имаше мек говор и по някаква неизвестна причина той чувстваше напрежение в долната част на корема си като реакция на звученето на гласа й.
Купър седна срещу нея, отпи от кафето си и се наслади на възможността да я изучава, докато тя изучаваше него. От нея се излъчваше спокойна самоувереност, която той оцени. Този тип самоувереност обикновено беше присъща на жени, които познаваха и харесваха себе си.
— Тук ли работиш? – попита тя след няколко минути приятно мълчание.
Купър кимна.
— Барман ли си?
— Аз съм собственикът на заведението.
Той я наблюдаваше как оглежда бара му и не можа да не се почуди какво мисли за него. Имаше малки диамантчета на ушите си, носеше хубав часовник и, доколкото успяваше да прецени, секси ботушите й не бяха особено евтини, а освен това беше живял достатъчно дълго с Дейна, та да може да различи дизайнерска чанта, като я види. Ако трябваше да направи предположение, би я причислил към типа жени, които си падат по коктейли в луксозни заведения. Но по същия начин, по който беше разчел добрата оценка за фигурата му по-рано, сега видя в очите й, че оценява и бара по достойнство.
Почувства гордост. Някога представляваше запусната малка кръчма. Сега беше проспериращ бар. Всичко тук олицетворяваше него самия и му стана приятно, че видяното й допадаше.
— Барът ти е хубав – изрази гласно възхищението си тя. – Как се казва?
— „Купърс“.
Тя присви големите си очи към него.
— Ти ли си Купър?
— А ти детектив ли си? – подкачи я.
— Всъщност лекар.
Е, това не го беше очаквал.
— Умна жена.
— Надявам се да е така – тя му се усмихна широко.
Помежду им се възцари тишина и Купър установи, че му харесва как тя е способна да мълчи, без да се чувства неловко. Той обичаше тишината. Допадаше му, че тя не се впусна в безсмислено бъбрене, както биха постъпили повечето хора.
За малкото време, което прекара с нея, вече знаеше, че е секси, сладка, умна и приятна за компания. Всичко това караше Купър да иска да научи още.
— Не си от Хартуел.
— Не, не съм – тя заобиколи неизречения му въпрос.
Купър за малко не се изсмя заради потайността й.
— Какво те води на дъсчената алея в Хартуел, докторе?
— Точно сега дъждът ме доведе тук – отговори тя. – Може да се каже, радвам се, че се случи.
Да, той също се радваше. Протегна се през масата и й подаде ръка.
— Купър Лоусън.
Тя му се усмихна и пое ръката му, а малката й и мека длан потъна в неговата.
— Джесика Хънтингтън.
Тръпките в основата на тила му отново се пробудиха.
Той се напрегна с поглед, прикован в Джесика Хънтингтън.
— Приятно ми е да се запознаем, докторе.
— И на мен. Отново благодаря за какаото.
— За нищо – облегна се, загледан как тя отпиваше от приготвената й от него топла напитка. На красивата й уста остана малко сметана. Задържа поглед върху мястото, като се мъчеше да не мисли колко му се иска да го оближе. Наложи си да я погледне в очите и попита:
— Какво те води в Хартуел?