На него му беше повече от приятно да говори с нея. Хватката му се затегна и той пристъпи по-близо, за да й даде ясно да разбере, че иска да я види отново.
— И на мен, докторе. Дълго ли ще се задържиш?
— Няколко седмици.
Това беше доста време.
— Значи ще се виждаме.
Бузите й порозовяха, а очите й станаха кръгли заради очевидните намерения зад думите му. Тя дръпна ръката си и това го разсмя.
Толкова беше сладка.
— Предполагам – отвърна тя с вече познатата мекота.
Купър я проследи с поглед, докато си тръгваше с надеждата, че известната уязвимост, която зърна зад увереното й държане, не означаваше, че ще се наложи да я преследва, за да прекара повече време с нея.
Искаше тя да дойде при него.
Беше провеждал доста гонитби, особено по Дейна, и ето докъде го беше довело това. Точно както се опита да обясни на Ейдън по възможно най-дипломатичен начин, след Дейна не беше имал сериозни връзки. Жените, с които имаше вземане-даване, винаги идваха при него. На Купър му харесваше да е така. Нямаше да хуква след някоя жена и пак да се опари.
Но загледан във вече празния бар, се почувства силно разтревожен.
Беше му ясно, че ако Джесика не поемеше инициативата, той нямаше да успее да се кротне. Лекарката беше човек, когото си струваше да опознае. Проклетите тръпки му дадоха ясно да го разбере.
Беше трудно да се съсредоточа върху друго, освен привличането, което почувствах към Купър Лоусън. Направих моментна пауза и се запитах дали беше добра идея да му съобщя къде съм отседнала, но после си казах: какво пък. Бях тук на почивка и не съществуваше правило, което да повелява, че не бива да флиртувам с грубовати собственици на барове по време на престоя ми.
Беше типът необуздано привличане, което леко ме смущаваше, затова не можех да не призная, че да вляза в „Еймърис“ се яви като приятно разсейване.
Вляво от мен имаше широк щанд с кафе машини зад него. Вдясно беше книжарницата. Право напред след късо стълбище беше разположена зоната за сядане. Дясната част от горното ниво беше запълнена със симпатични малки маси и столове. Но по-привлекателна беше лявата му част, където около приканващо пращящата запалена камина бяха наредени удобни на вид кресла и дивани.
Беше съвсем празно, както можеше да се предполага заради времето, но не можех да си представя как така някой не би пожелал да прекара време тук.
Една врата зад щанда се отвори и отвътре се показа жена. Усмихна ми се срамежливо.
— Стори ми се чух камбанката над вратата.
Усмихнах се в отговор и приближих към нея.
— Времето навън е наистина ужасно.
Изумителните й светлосини очи огледаха неугледната ми външност.
— Искате ли да се постоплите до огъня? – попита колебливо, все едно й се струваше прекалено нахално от нейна страна да покаже любезност към мен.
Беше висока и слаба, със сини очи и сърцевидно лице. Дългата й руса коса беше сплетена в сложна плитка, която се спускаше върху дясното й рамо. Прелестното й лице беше обрамчено от свободни кичури.
Озърнах се из книжарницата с нейните боядисани в бяло стелажи и разнородните, но удобни, места за сядане. Имаше няколко лампи „Тифани“, които внасяха топлина и цвят. Всички дървени части в книжарницата бяха боядисани в бяло и контрастираха красиво с наситения синьо-зелен цвят на стените.
Мястото прилягаше отлично на жената, а аз дори не можех да посоча защо. Обърнах се обратно към нея. Намеренията ми бяха да купя книга и да се върна обратно в хотела, но изведнъж ми допадна идеята да се постопля тук.
— Да, мисля, че ще възползвам. Вие ли сте собственичката?
Тя кимна.
Протегнах ръка.
— Аз съм Джесика Хънтингтън.
Тя погледна протегната ми ръка леко неуверено и аз изпитах облекчение, когато положи дланта си с дълги пръсти, обсипани със сребърни пръстени, в моята. Сребърната гривна на китката й издрънча, докато се ръкувахме.
— Еймъри Сондърс.
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен – бързо пусна ръката ми и отклони поглед. – Какво ще кажете за нещо топло за пиене?
Намръщих се и се запитах как беше възможно толкова свенлив човек да обича да работи постоянно с клиенти.
— Лате, моля. Ще прегледам книгите.
Тя кимна, обърна се и се зае да приготвя латето.
Осъзнах, че изпитвам любопитство към нея, а също и че този град ме караше да проявявам любопитство към всичко и всички.
Особено към един конкретен съдържател на бар.
Няколко минути по-късно оставих две книги на щанда и извадих портмонето си, за да платя за книгите и кафето.
— Тази си я бива – отбеляза тихо Еймъри и докосна корицата на едната книга.