Беше криминален роман. Падах си по криминалните романи.
— Четеш трилъри? – не приличаше много на фен на трилърите. По-скоро изглеждаше като човек на магиите и приказните истории за принцеси.
— Чета всичко – отговори кротко тя и маркира книгите ми.
Платих и взех книгите и кафето си, като се зачетох още по път към камината.
— Приятно четене – пожела тя достатъчно силно, та да я чуя.
Усмихнах се широко в знак на благодарност и се настаних удобно на едно кресло с табуретка до самия огън.
Изпълни ме топлина и скоро бях погълната от четивото си, а дрехите ми изсъхнаха напълно, но го забелязах чак по-късно.
В рамките на следващите няколко часа бях само смътно наясно за влизането и излизането на няколкото души, посетили книжарницата, но бяха оставена да се наслаждавам на топлината от огъня насаме. Когато отгоре ми падна сянка, с изненада установих, че Еймъри стои до мен.
Беше облечена в тъмни тесни джинси и бяла блуза, чиито ръкави вървяха по ръката до лактите, а от там надолу тъканта се спускаше под формата на удължена камбанка в стила на средновековна моминска рокля. Видът й беше допълнен от ниски рокерски ботуши.
— Искате ли нещо захапване? – предложи. – Имам сандвичи.
Едва тогава почувствах как празният ми стомах се бунтува.
— Ще съм благодарна.
— Още едно лате?
— И това също – усмихнах се широко.
Малко по-късно тя се върна с чиния и чаша и ги сложи на масичката до мен.
— Какво друго обичаш да четеш? – попитах, преди да е успяла да ми избяга.
Еймъри изглеждаше изненадана от въпроса ми.
— О… Харесвам всичко.
— Добре. Кой е любимият ти автор?
Тя сбърчи нос и забелязах на устните й да надниква усмивка.
— Все едно някой да ме попита какво предпочитам: кислород или храна.
Засмях се.
— Добре, посочи ми един от любимите си автори.
Спусна клепачи и забелязах, че покритите й със спирала мигли са завидно дълги.
По някаква причина бях очарована от тази срамежлива собственичка на книжарница.
Както изглеждаше, много хора в Хартуел започваха да ме очароват.
— Джером Дейвид Селинджър – произнесе внезапно тя.
Този отговор наистина ми допадна.
— Фен на „Спасителят в ръжта“ значи? Също като мен.
Тя ми се усмихна и аз възтържествувах, че съм съумяла да измъкна усмивка от нея.
У тази жена имаше нещо, нещо дълбоко скрито в погледа й, което ме караше да чувствам тъга, и се зарадвах, че я накарах да се усмихне.
Устремих поглед през книжарницата до предната витрина и установих, че дъждът отново се лееше като из ведро.
— Съмнявам се, че ще имаш особено много работа в близките минути. Защо не вземеш някоя книга и не седнеш до огъня?
Еймъри проследи погледа ми до витрината и видях как прехапа устна, все едно го обмисляше.
— Вероятно не бива – промърмори.
— Ако някой влезе, просто можеш да оставиш книгата и да отидеш да го обслужиш.
Отне й по-дълго от нормалното да вземе решение, сякаш се боеше да не постъпи нередно. Най-накрая ми се усмихна леко.
— Предполагам, няма да навреди на никого.
— Ни най-малко – насърчих я.
Няколко минути по-късно тя вече седеше сгушена на дивана срещу мен и аз наблюдавах заинтригувано как бе погълната от книгата в мига, щом я отвори. За времето колкото да щракна с пръсти, Еймъри се беше потопила в света от историята между кориците.
Трябваше ми поне една глава да изпадна в пълно забвение за заобикалящото ме.
Не и при Еймъри.
Осени ме тази произволна идея, че такъв е начинът й за спасение и как се е скривала между страниците толкова много пъти в живота си, че това се е превърнало в нейна втора природа. Почудих се от какво бяга.
Това мое любопитство вече излизаше от контрол, смъмрих сама себе си и захапах един от сандвичите с шунка и сирене, донесени ми от Еймъри. В известен смисъл именно любопитството ми ме доведе в Хартуел. Не ми трябваше да падам в плен на загадката зад тъгата на Еймъри Сондърс. А може би дори нямаше загадка! Може би историята на Сара ми беше докарала параноята, че всички тук спотаяваха някоя трагедия.
Може би дори Купър Лоусън.
Не мисли за него!
Нямах време за подобни изкушения.
С тази мисъл в главата насочих поглед надолу към книгата си и си наложих да се оставя да бъда завладяна от сюжета.
След като вечерях в хотела същата вечер, седнах до камината в салона с чаша вино в ръка. Надявах се да се засека с Бейли, преди да си легна и изчаквах вечерящите да се разотидат, за да успея да поговоря с нея.
Взирах се в пламъците и отпивах от виното си и изведнъж осъзнах, че бях прекарала най-релаксиращия и спокоен ден, който можех да си спомня от ужасно дълго време насам.