Нещо повече от това, на Купър му беше познато какво е жена да бъде тъпкана от мъж по всички възможни начини и в нито един момент от онова, през което преминаваше майка му, не й беше хрумвало да поеме по пътя на Сара Рандъл.
Джесика се взираше в него с тези свои големи очи и той забеляза, че нещо в тях се промени. Не знаеше точно какво, защото не я познаваше достатъчно добре, но имаше усещането, че не е нещо добро.
Това стана повече от ясно, когато тя се изправи внезапно и натика писмата в чантата си.
— Добре – промълви с характерно тихия си глас. – Бейли просто… – повдигна рамене.
Купър долови, че тя може би се чувстваше глупаво, задето се беше обърнала към него, наруга сам себе си и се протегна да я хване за ръката и да отложи тръгването й.
— Все пак благодаря, че го сподели с мен. Оценявам го.
Когато тя вдигна очи към него, той се намръщи. Нещо в изражението й отсъстваше. Нещо, което беше там преди, сега беше изчезнало. Тя му се усмихна сковано.
— Трябва да вървя.
По дяволите.
Беше оплескал нещата. Явно се беше изразил прекалено рязко.
— Докторе, ти явно изпитваш състрадание към тази жена.
— Ти обаче не си съгласен с мен.
— Да, но състраданието не е нещо отблъскващо – ухили й се.
Флиртът му не помогна. Тя отново му се усмихна едва-едва.
— Наистина трябва да тръгвам.
Вбеси се задето го отблъсква, но беше решен да й докаже, че не е някакъв коравосърдечен мръсник и отново посегна към ръката й.
— Надявам се да си свободна във вторник вечер и да хапнем нещо заедно.
Джесика му се усмихна измъчено и се отдръпна от допира му. Докато отваряше вратата на офиса, отговори:
— Не мога. Имам други планове.
Преди да успее да каже нещо, за да промени решението й, лекарката си беше тръгнала.
А Купър беше озадачен до крайност.
Ако Джесика Хънтингтън не беше познавала Сара Рандъл, защо изпитваше такива силни чувства, та да му е бясна задето не… какво точно? Беше му ясно, че нищо в престъплението й не е изцяло бяло или черно, но все пак…
Вчера Джес проявяваше интерес към него. Беше убеден. И тя беше усетила същата свързаност, която завладяваше него.
Сега се отдръпваше заради някакви писма, написани от жена, която дори не познаваше.
За какво беше всичко това, по дяволите?
Слънчевите лъчи се стелеха над водата и пясъка и трансформираха сивкавата дъсчена алея в трептяща сцена. Също така бяха привлекли навън хора с кучета и плажуващи. Сезонът още не беше в разгара си, но градът вече започваше да се пълни с туристи.
Седях на балкона на стаята си, устремила поглед над океана. Морският бриз рошеше косата ми и аз се опиянявах от обгръщащия ме покой.
Честна дума… Не бях имала представа колко много липсва в живота ми чувството за ведрина. Никога не се намирах в абсолютен мир, но ме утешаваше мисълта, че съществуват хора, които го познават. Но в Уилмингтън никога не бях имала подобни тихи моменти, не се радвах на морските капки, вдъхващи доволство. Наистина не бях допускала, че подобно нещо е възможно за мен. Може би защото не се бях стремила активно към такова нещо от страх, че в тишината ще открия нещо по-злокобно.
След разочароващата реакция на Купър при разкритията от писмата на леля му, аз се оказах в позицията да се наслаждавам на покоя повече отвсякога. Липсата му на състрадание забули свързаността ми с града на дъсчената еспланада. Имах желание да бъда като слънцето, за да прогоня сивотата.
Беше трудно и не можех да си обясня защо. Защо бях така разочарована и засегната от омаловажаването на сложната ситуация на Сара? Та аз едва го познавах!
Телефонът ми звънна и ме изтръгна от чувството ми на неудовлетвореност. Беше Фатима.
— Здравей. Не трябва ли да си на работа? – казах вместо поздрав, влязох обратно в стаята си и затворих балконската врата.
— Ти не трябва ли да си на почивка? Звучиш потисната. Какво има?
Направих физиономия. Дори звучах потисната? Е, не беше редно да е така.
— Добре съм – изчуруликах.
— Това беше толкова изкуствено, че чак зъбите ме заболяха.
— Зъбите те заболяха?
— Да. В глазурата от фалш имаше прекалено много захар.
— Добре, странно момиче, какво мога да направя за теб?
— Просто исках да проверя как върви почивката ти, но както личи, не се развива особено добре. Никак дори.