Въздъхнах и се тръснах на леглото.
— Вървеше добре. Тук наистина ми харесва. Спокойно е. Красиво. Хората са мили.
— И какво стана?
След още една тежка въздишка аз й разказах за Купър и реакцията му на писмата.
Фатима изпухтя.
— Племенникът, който така и не я е познавал, не дава пет пари. Нима си допуснала това да съсипе ваканцията ти? Не забравяй, че си там заради себе си, а не заради Сара. Престани да униваш и се наслаждавай на факта, че не си на работа на място, пълно с кучки.
— Наясно си, че ненавиждам тази дума – скарах й се.
— Да – отговори развеселено тя. – Затова я използвах.
— Макар че си послужи с унизително наименование – произнесох нацупено, защото наистина мразех тази дума. – Имаш право. На почивка съм. Ще й се насладя. А това значи да приключа телефонния разговор с теб, за да мога да се облека и да изляза.
— Беше ми приятно да си поговорим – отговори тя с доста критичен тон.
Ухилих се.
— При вас с Дерек наред ли е всичко?
— Да, Джес, добре сме. Сега върви да ваканционираш. Не, май няма такава дума.
Изкисках се.
— Ще се чуем пак. До скоро.
Щом приключихме с разговора, изпънах рамене назад с подновена решимост. Фатима беше права! Бях на почивка. Налагаше се да си го спомня, да забравя за Купър и да се радвам на откъсването от реалността.
* * *
Като слязох на закуска, Бейли не се виждаше никъде и сервитьорка на име Наташа ми обясни, че е почивният ден на собственичката. Усмихнах се. Добре. Бях доволна, че новата ми приятелка все пак е решила да си вземе почивка.
Възнамерявах да посветя деня на разходка из Хартуел, за да го опозная по-добре. Запътих се навън от хотела, сложих слънчевите си очила и се зарадвах на нежната топлина върху кожата ми, докато слизах по стълбите на верандата. Достигнах най-долното стъпало и се усмихнах изненадано, като зърнах Бейли да крачи към мен от предната порта.
— Ето те и теб – произнесе с широка усмивка на лицето. – Боях се, че няма да те хвана.
— Нещо не е наред ли?
— Нищо подобно. Тази сутрин си казах: майната му, вземам си почивен ден. Никой няма да се настанява или да напуска днес, кухненският и почистващият персонал и сервитьорите са налице, ако някой от гостите се нуждае от нещо, а ако потрябвам на някого, телефонът ми е у мен.
— Браво на теб.
— Мислех си, че можем да прекараме време заедно.
Денят ми изглеждаше обещаващ.
— Много ще се радвам.
— Чудесно – Бейли ме поведе към дъсчената алея. – Не мога да ти опиша колко много ценя свободния си ден.
— Още ли не си намерила човек за поста на заместник управител?
— Доста съм придирчива – тя повдигна рамене. – Трябва да почувствам нещо у човека… Нали разбираш… Че мога да му се доверя.
— Разбира се – забелязах, че сувенирният магазин на Хартуел още беше затворен. – По дяволите. Този магазин дали ще отвори скоро? Наистина ми харесват нещата на витрината и има една кукла, която ми се ще да купя за кръщелницата си.
— Този на Далия ли? – Бейли се усмихна. – Да. В момента тя е на почивка, но скоро ще се върне.
— Добре ли я познаваш?
— Разбира се. Тя е една от най-добрите ми приятелки.
— Иха. Сигурно е много хубаво да работиш толкова близо до приятелката си?
— Така е. Далия е прекрасен човек. Изработва сама бижутата, които продава. Сигурна съм, че ще ти харесат – докосна сребърното колие на шията си. Представляваше дълга тънка верижка с медальон във формата на цъфнало черешово дърво. – Това тук е нейно дело. Баща ми ме нарича Чери – обясни усмихнато тя значението на дървото и аз долових обичта към приятелката й. Ако съдех по майсторството и старанието, вложени в това малко дърво, можех да преценя колко много държеше Далия на Бейли.
— Прекрасно е – почувствах да ме залива копнеж. В живота ми не присъстваше най-добра приятелка, С Матю бяхме близки, но той живееше толкова далече. Фатима също ми беше добра приятелка, но не такава, с която да прекарам време през уикенда или да споделям мрачни тайни.
— Добре ли си? – Бейли се намръщи към мен.
— Напълно – уверих я усмихнато. – Накъде да тръгнем?
— Мислех си, че може да се поразходим и после… Ох! Исусе Христе! – Бейли политна назад, когато от алеята между двете сгради изневиделица се появи мъж и се блъсна право в нея. Улови я и я задържа права, а аз наблюдавах как на лицата и на двамата се изписа разпознаване.
Той мигом я пусна, а тя го изгледа кръвнишки.
— Тримейн – изсумтя.
Той се подсмихна.
— Госпожице Хартуел.
За миг те просто се взираха един в друг, а от Бейли струеше враждебност. Това беше в такова несъответствие с онази Бейли, която започвах да опознавам, че мигом бях заинтригувана да установя кой е мъжът. Разгледах го, докато той се взираше развеселено в нея. Повдигнах вежда, когато най-накрая придобих по-ясно впечатление за него.