Висок, с телосложение на плувец и облечен в ушит по поръчка елегантен черен костюм и черна риза. Мастиленочерната му коса беше гъста и добре подстригана, а тъмният й цвят контрастираше с изумителните му светлосини очи. Насочи въпросните очи към мен и аз усетих как падам в техен плен. Бяха оградени от гъсти черни мигли, което само подчертаваше колко светли бяха.
Господин Хубавец протегна ръка към мен.
— Аз съм Вон Тримейн. Собственик съм на хотел „Парадайз Сандс“.
О. Конкуренцията на Бейли. Стиснах ръката му.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Джесика. Една от гостуващите на Бейли.
— Доктор Джесика Хънтингтън – вметна самодоволно Бейли.
Той само се усмихна заради подчертания коментар и хищната вълча усмивка, настанила се на устните му, си остана там.
— А ти твърдеше, че ще съсипя бизнеса ти, госпожице Хартуел. Ето че лекарка е избрала твоя хотел пред моя.
— Ами тя има вкус – заяви Бейли и ме стисна за ръката. – Ще вървим, преди отново да си се блъснал нарочно в мен.
— Беше случайно – отвърна лениво той, а тя ме затегли надалече от него. – Не е моя вината, че все ми се пречкаш. Приятно прекарване в Хартуел, доктор Хънтингтън.
— Пфу! – тя ме задърпа напред и на мен ми се наложи да ускоря крачка, за да следвам темпото й.
— Безспорно си имаме работа с някакво минало – отбелязах, като си помислих как въздухът пукаше и пращеше около тях двамата. – Бивш любовник?
— Какво? – писна тя и се закова на място близо до музикалната естрада. В красивите й зелени очи се четеше пълен ужас. – Какво те накара да изречеш подобно нещо?
— Сексуалното напрежение – отговорих откровено.
Ужасът в очите й само се увеличи.
— Сексуално… Какво… Пфу… Ха! – започна да заеква. – Не! Помежду ни няма сексуално напрежение. Просто неподправена неприязън.
— Хм.
— Не ми ли вярваш? – тя посочи към „Парадайз Сандс“. – Тази уродливост представляваше преднамерен опит да бъде подкопан моят бизнес.
— Не е ли било хотел и преди да го купи Вон?
— Да, обаче боклучав хотел. Този на Вон предлага достъпен лукс.
— Това повлия ли на бизнеса ти?
Бейли повдигна рамене и се обърна с лице към водата.
Опря лакти в парапета и устреми поглед към плажа.
— Не. Но това не означава, че не го е вълнувало ще се случи ли, или не. И какво изобщо прави той тук? – хвърли поглед към мен, а в очите й се четеше смесица от недоволство и любопитство. – Той е баровец от Ню Йорк, роден и израсъл в Манхатън, зад гърба му стоят големи пари, притежава многобройни хотели и решава да се установи в хотел в мижавия Хартуел, Делауер? Не го ли намираш за подозрително?
Облегнах се на парапета до нея.
— Не намираш ли, че Хартуел си има своя чар?
— Разбира се, че да – стана съвсем сериозна. – Но не и за такъв като него. Вон Тримейн се отнася към мен като към невежа провинциална дървенячка, като че съм нещо по-малко само защото съм от малък град и не проявявам амбиции. Възхищавам се от хора като теб, Джесика. Трудила си се дълго и упорито да станеш лекар. Но аз никога не съм била привличана от престижно образование, нито съм имала желание да живея другаде. За мен това е всичко, което някога съм искала – посочи към морето. – Вярвам, че простотата в живота го прави значим. Моят хотел. Моят океан. Моето семейство. Моите приятели. Не уважавам човек, според когото всичко, от което се възхищавам най-много в живота си, трябва да бъде осмяно като простовато и селяндурско.
Кимнах. Сега вече я разбирах. И аз бих бесняла срещу Вон Тримейн, ако ме караше да се чувствам така по отношение на живота си. Вперих поглед във водата и изпитах завист към Бейли. Не притежавах нито едно от нещата, които според нея придаваха смисъл на живота й.
— Просто не схващам защо самодоволният мръсник иска да бъде тук. Защо се задържа на място, което очевидно намира за провинциално? Не казва на никого. И на мен това не ми харесва.
Усмихнах се.
— Не ми се видя чак толкова лош.
— О, не позволявай да бъдеш залъгвана от учтивите му маниери. Той е вълк, облечен в Армани.
Интересно, но и аз забелязах в изражението му нещо вълчо.
— Може би си права – промърморих.
— Опитва се да спечели позиции. Мисля, че дори Купър омеква към него.
Засмях се.
— Като стана дума за Купър, как мина при него? С писмата на Сара?
Мрачното настроение от по-рано заплаши да се върне.
— Всъщност никак. Обясни как семейството вече имало подозрения, че Сара е била тормозена и са се опитали да й помогнат. Заяви, че е имала възможност за избор и е избрала погрешно. Наистина не ми се стори особено състрадателен. Дори никак – повдигнах тъжно рамене.