Съпрузите се усмихнаха. Айра отиде зад щанда.
— И така, да видим. Препоръчвам топка двоен шоколад и топка ментов шоколад.
— Не, не – Айрис го последва. – Ягодова наслада и бял шоколад.
Айра направи физиономия.
— Това са налудничави приказки, жено.
— Не ме наричай „жено“ пред клиенти.
— Това са само Бейли и приятелката й – Айра повдигна рамене, като че да каже „какво толкова“.
— Мръдни се и ме остави да им сервирам сладолед.
— Щандът за сладолед е моя територия – Айра се изправи пред нея с ръце скръстени пред гърдите.
— Наистина ли блокираш достъпа ми?
— Хм, приятели – Бейли прочисти гърло. – Ще е хубаво да се случи в рамките на деня.
— Добре – Айрис кимна. – Два броя ягодова наслада и бял шоколад пристигат на мига.
— Не, два броя двоен шоколад и ментов шоколад пристигат на мига – поправи я Айра.
Пристъпих към щанда, стараейки се да не се разхиля, обаче бях на път да се поддам.
— Ще вземем един ягодова наслада и бял шоколад и един двоен шоколад и ментов шоколад.
Айрис и Айра примигнаха към мен.
Айрис най-накрая кимна и прочисти гърло.
— Ами, добре тогава.
Излязохме от „Антониос“ с фунийки със сладолед в ръце. За мен беше ягодова насладата и бял шоколад. И Бейли имаше право. Сладоледът беше плътен и с наситен вкус. Ближех лакомо и се чувствах като дете.
— Винаги са такива – отбеляза през смях Бейли. – Спорят за всичко. Но наистина се обичат. Също и Айви.
Бях любопитна по отношение на Айви.
— Има ли нещо интересно около нея?
— Не съм сигурна – Бейли наклони глава замислено. – С Айви още си говорим, но не е като преди. Преди около година стана по-затворена и дистанцирана. Не направи изключение дори за майка си и баща си. Те винят Оливър, но аз не съм съвсем сигурна какво става там.
Замислих се над това колко гъсто преплетена беше местната общност с Бейли, която беше отраснала заедно с Айви, имаше за най-добра приятелка собственичката на магазина в съседство с хотела и определено проявяваше привързаност към Купър. Градът беше наистина малък.
Изглеждаше ми толкова приятно.
Все едно бяха едно голямо разклонено семейство.
Отново изпитах известна завист към Бейли.
— И така, сладоледът е отбелязан в списъка – заяви Бейли, докато отминавахме „Парадайз Сандс“. Спря и погледът ми последва нейния към „Купърс“. – А сега обяснението, което ти обещах – близна от сладоледа си и се обърна към мен с лукава усмивка. – Няма да ти разкажа всичко, защото не е моята история, та да я тръбя, но ще споделя нещо, което, струва ми се, ще ти помогне да схванеш по-добре реакцията на Купър. Основното, което е важно да научиш, е, че Купър си е получил своята доза предателство. За последен път съвсем неотдавна.
Тя продължи да върви и аз буквално извих и протегнах шия назад, та да погледна към бара. Не бях сигурна точно какво гледах. Може би се опитвах да зърна собственика?
— Когато търсеше къде да отседнеш, попадна ли на „Гранд Хотел Хартуел“?
— Да – беше хотел с четири звезди в центъра на града. – Изглеждаше добре, но аз предпочитах да се намира на дъсчената еспланада.
— С повечето хора е така. „Гранд Хотел Хартуел“ е собственост на семейство Девлин. Иън Девлин е патриархът на определен кръг бандити. Има четирима сина и дъщеря. Освен хотела всички притежават магазини на Мейн Стрийт, а също и увеселителния парк „Оушън Блу“ на няколко пресечки от тук. Богати са… и не се преструват на добри в методите си да трупат още състояние. Повече от амбициозни са. Напълно безскрупулни.
Определено успя да грабне вниманието ми.
— В какъв смисъл?
— Всеки от нас е имал лични взаимоотношения с Девлин и някои изпитват сериозни подозрения, че е възможно да са придобили имоти чрез непочтени средства. Много е вероятно да плащат на градските власти, за да получават каквото искат. Може би дори на щатските власти… като например на здравни инспектори. Имам приятелка на име Стела, която притежаваше кафене на Мейн Стрийт от десетилетия. Преди пет години се оказа, че кафенето не отговаря на изискванията на здравните инспектори, макар че преди никога не беше имало проблеми. Стела беше абсолютен педант на тема чистота. Само че не й подновиха разрешителното и всеки път, щом се опиташе да оправи нещата, изникваше някаква спънка. Вече беше потънала в дългове и неприятности, така че когато Иън Девлин се появи и предложи да купи сградата, тя прие офертата и се премести от Хартуел. Не е единствената с подобна история.
Всички са наясно, че Иън Девлин от години се опитва да се докопа до собственост на дъсчената алея. Когато родителите ми решиха да се пенсионират и ми прехвърлиха хотела, Стю Девлин, най-големият от братята дяволи, си послужи със сериозна доза агресия, за да ги принуди да продадат.