— Е, това променя ли мнението ти за него?
Примигнах, изтръгната от мислите си. В израза на Бейли личеше намек за надежда и аз го разчетох като въгленче от огъня на сватовницата. Завъртях очи.
— Тук съм за три седмици. Не съм дошла да търся връзка.
— Да, но очевидно приятелството е на дневен ред – направи жест между нас двете. – Защо не можеш да бъдеш приятелка и с него?
Не беше така просто. Но нямаше нужда Бейли да е наясно с това, така че й казах каквото искаше да чуе.
— Предполагам, че бих могла.
Бейли изглеждаше доволна от отговора ми и ме поведе от дъсчената алея към Мейн Стрийт. Докато пазарувахме и разглеждахме, ми разказа още за града, за хората и семейството й. Щом се здрачи, ме заведе на вечеря в „Антониос“. Заведението беше претъпкано, а Айрис и Айра бяха прекалено натоварени, че да спрат и да си побъбрят с нас. Поръчах си прелестната им пица с пеперони и се насладих на домашната атмосфера, която предлагаше ресторантът.
— И така, цял ден ти надувах главата – подхвана Бейли, след като преглътна хапка от пастата си. – А за теб не научих нищо повече от това, че си била стажант-хирург, преди да отидеш на работа в затвора и, повтарям, изпитвам абсолютно благоговение от този факт. Нещо за семейството ти? Приятелите? За нещото с онзи мъж, което не е връзка?
Изведнъж пицата, която дъвчех, ми се стори жилава и трудна за преглъщане. Почувствах хлад, а в ръцете ми се върна познатото треперене. Никога не ме е бивало да се справям с личните въпроси. Не представлявах точно онова, което хората наричаха отворена книга. Запазих неутрална физиономия, наложих си да се овладея и най-накрая успях да преглътна. Скрих ръцете си под масата, за да не забележи, че треперят.
— Не ми остана никого от семейството. Поне не кръвни роднини. Най-добрият ми приятел Матю е моето семейство. Той живее в Айова, където отраснахме.
Очите на Бейли заискриха съчувствено.
— Съжалявам, Джес. Не е нужно да говориш за тях.
— Благодаря. Беше тежко да ги изгубя, но Матю винаги ме е подкрепял и благодарение на него имам Пери, моята кръщелница, а тя е прелестно дяволско ангелче.
Бейли се усмихна на описанието ми.
— Често ли я виждаш?
— Не толкова, колкото бих искала – отчасти по моя вина, защото имам натоварен график и не обичам да се връщам в Айова. – Но често използваме Фейс Тайм.
— Как са нещата в Уилмингтън? Кажи ми нещо за онзи мъж?
Щом се прехвърлихме на по-безопасна тема, хладният повей се оттегли и треперенето ми отслабна.
— Андрю. Той е сърдечен хирург. Запознахме се в болницата, докато бях стажант. Работното време беше побъркващо, по-зле дори от сегашното ми, и нямаше как човек да поддържа връзка с някого извън нашата професия. А и, честно казано, аз не исках връзка. Още не искам. Харесвам независимостта си и на Андрю това му е ясно. Напълно. Ние сме просто приятели с облаги – замислих се върху казаното и изсумтях. – Само дето не сме и приятели.
Бейли остана загледана в мен.
— И откога се възползвате от тези облаги?
Засмях се на формулировката на въпроса.
— Започнахме преди няколко години, но после той се запозна с някого и спряхме, докато траеше връзката им. Това продължи около година. В крайна сметка реши, че не желае връзка и възобновихме отношенията си.
— Близки приятели в Уилмингтън?
Допреди да пристигна в Хартуел, не бях осъзнавала до каква степен при мен отсъства социален живот в Уилмингтън. Преди нямах времето, за да достигна до подобно заключение.
— Като се замисля, в социалния ми календар не фигурира кой знае какво. Имам колеги, които харесвам, но не излизаме да прекарваме заедно свободното си време. Бездруго нямам много такова.
Това ми спечели разтревожен поглед от нейна страна.
— Всичко е наред – уверих я, но изражението й не се промени. – Какво? Защо ме гледаш така?
— Просто се радвам, че пристигна тук.
— Защо?
Тя повдигна рамене и ме дари с онази нейна загадъчна и дяволита усмивка.
— Просто се радвам.
Беше безспорен факт, че кафето в „Еймърис“ е по-добро от кафето, сервирано в собствения му бар. В дните, когато особено много му се прищяваше да пийне от въпросното кафе, той се отбиваше при Еймъри преди работа и го правеше с ясното съзнание, че ще се наложи да изтърпи болезнената свенливост на собственичката.
Този ден не беше различен с нищо от всеки друг. В мига щом пристъпи в кафе книжарницата, Еймъри се изчерви от шията до линията на косата си само при вида му и мигом сведе очи.
Би било мило, ако неудобството й не го смущаваше толкова много.