— Добро утро, Еймъри – произнесе и се приближи към щанда. – Обичайното.
Тя кимна с поглед, устремен някъде над рамото му. През цялото време, откакто познаваше Еймъри Сондърс, тя май беше осъществявала визуален контакт с него всичко на всичко веднъж. Купър така и не успяваше да си го обясни. Беше с няколко години по-млада от него, може би на трийсет и нещо, красива и успяла да започне свой бизнес на ранна възраст. Всичко това би трябвало да й осигури предостатъчно самочувствие, може би дори мъничко арогантност, но Еймъри не можеше да се похвали с нищо такова, доколкото беше видимо за Купър.
Първия път, когато влезе в кафенето й, още преди години, реши, че може би го харесва заради начина, по който се изчерви, когато я заговори, но с времето осъзна, че е срамежлива с всички, особено с мъжете. Придобиваше тази симпатична руменина също и когато Джак говореше с нея.
Намръщи се. Нямаше нужда да си припомня за съществуването на този кучи син. Но беше трудно да се отърве от навика, предвид факта, че бяха най-близки приятели през по-голямата част от живота си.
— Нещо друго? – попита тихо Еймъри, като продължаваше да избягва погледа му.
— Не, ангелче, това е всичко – плати й и както винаги бързо напусна кафенето й. Може би това да го правеше гадняр, но беше трудно да се намираш около тази жена. Имаше усещането, че присъствието му е мъчение за нея, ако се съдеше по начина, по който шепнеше и се препъваше. Смяташе, че подхожда по-тактично, като изчезва от пътя й възможно най-скоростно, та тя да може да започне да диша нормално.
Купър се показа навън и отпи от кафето си.
Истинско блаженство в чаша.
Струваше си да понесе сковаността на собственичката.
С кафе в ръка той пое към бара. За малко обаче не се закова на място, когато разпозна фигурата под тентата на бара.
Помисли за дявола и той неизбежно ще се появи.
Проклетият Джак.
Почувства как у него се загнездва позната студена суровост, която обгръщаше мускулите му всеки път, щом се сблъскаше с бившия си приятел из града.
— Тук съм по работа – Джак вдигна ръце отбранително.
Гневът на Купър беше достатъчно контролиран, та да съумее да запази лицето си безизразно. Спря на броени сантиметри от него, като искаше да изпрати ясно послание с навлизането в личното му пространство. Посланието гласеше: „Не ме притесняваш, загубеняко, не си дори точка на радара ми“.
Отпи нехайно от кафето си, а Джак продължи да се взира в него. Купър пренебрегна грозното чувство на съжаление дълбоко у себе си и най-накрая произнесе:
— Значи на Иън се е сторила добра идеята да прати теб?
Джак повдигна рамене.
— Отдавна се отказах да се мъча да разгадая как разсъждава баща ми.
— И все пак продължаваш да работиш за мръсника? – това беше нещо, което Купър така и не успя да разбере.
Джак заобиколи забележката му и обяви:
— Увеличава офертата си за бара.
Боже Господи, защо хората около него не можеха да разберат от дума? Първо Дейна. Сега Иън. Добре, че умееше да владее гнева си, защото в момента беше прекалено близо до точката на кипене. Пристъпи още по-навътре в личното пространство на някогашния си приятел, за да му даде да разбере точно това, което си мислеше.
— Предай на баща си, че откакто барът стана мой, всяка година му повтарям… Не. Е. За. Продан. И ще е така, докато съм жив. Също така му предай, че ако пак се появи тук с някоя нова оферта, ще си има сериозни проблеми.
Джак кимна с все така непроницаемо лице, отстъпи назад и си тръгна.
Без разправии. Без спорове. Без увещания.
Това беше първата година, в която Иън Девлин пращаше Джак с предложението си. Също така беше първата година, в която Купър се отърваваше от някое от момчетата Девлин за по-малко от минута. Обикновено се опитваха да го стимулират да обмисли офертата за бара.
Намръщи се, загледан в отдалечаващия се Джак.
Нищо у поведението на някогашния му приятел не изглеждаше логично.
Купър отключи бара и си даде малко време, след като хлопна вратата. Адреналинът му беше скочил сериозно. Искаше му се да метне кафето срещу стената или да я удари с юмрук. Каквото и да е, само да прогони гнева, накарал кръвта му да закипи.
Отпи от кафето. Напомни си, че беше прекалено хубаво, та да го прахосва заради Девлин. Но не настойчивостта на Иън беше онова, което го вбеси.
Както винаги причината беше, че видя Джак.
Не можеше да го разбере този мръсник.
Познаваше Джак от трийсет години, още откакто бяха на шест, и Джак го закриляше през междучасията, ако по-голямо дете закачаше Купър. Въпреки факта, че Джак беше от семейство Девлин и идваше от по-заможния южен район на Хартуел, а семейството на Купър нямаше кой знае какви средства и живееше в северната част на града, двамата станаха много близки приятели. И с годините им ставаше все по-ясно, че имат повече общи неща, отколкото предполагаха – и двамата имаха гадни бащи. Този на Купър си беше плюл на петите, а при малкото внимание, което Иън Девлин обръщаше на жена си, третия си син и дъщеря си, все едно също го беше направил. През тийнейджърските си години водеха много сходен живот. И двамата бяха част от футболния отбор, и двамата бяха популярни, и двамата работеха почасово, и най-важното – и двамата се грижеха за майките и сестрите си. Купър беше мъжът в къщата. Джак беше единственият мъж в тяхната къща, който се интересуваше от майка си и сестра си.