Както винаги, радваше се да види Бейли. Беше му като по-малка сестра. Най-сладката, най-забавната, най-прямата жена, която познаваше. Очите му се прехвърлиха върху Том Сътън. Той работеше за малка уеб компания в Дувър. Двамата с Купър бяха различен тип мъже, така че не общуваха кой знае колко, но, както изглеждаше, той правеше Бейли щастлива, а това беше единственото от значение.
Кимна на Том и той му се усмихна в отговор.
След това погледът на Купър се прехвърли върху лекарката. Очите му останаха миг по-дълго върху красивото й лице и тази нейна фантастична коса, а после поеха надолу.
Кръвта му се загря.
Беше облечена в тъмночервена блуза, горните няколко копчета бяха разкопчани и разкриваха цепката между гърдите й. Той мигом си представи какво имаше под блузата.
Почувства похот, но бързо я овладя, преди очите му да срещнат нейните.
— Добър вечер, докторе. Радвам се да те видя отново.
— Аз теб също – отговори тя с мек и топъл глас.
Дявол го взел, беше забравил колко харесваше звученето на гласа й.
— Каква отрова ще избереш тази вечер?
— Ще взема „Лонг Айлънд”.
Бейли я стрелна завистливо с поглед.
— О, това звучи чудесно. Но не бива. Формално погледнато тази вечер съм на повикване и може да се напия, ако избера „Лонг Айлънд“. За мен бяло вино.
— Имаш нужда от персонал – въздъхна Том. – Трябва да си върнеш живота обратно – обърна се към Купър. – За мен обичайното.
Той се зае да приготвя питиетата им, като през цялото време слушаше разговора им. Главно, за да чува Джесика да говори.
— Хотелът е моят живот – заяви Бейли.
— Не може една сграда да бъде животът ти.
На Купър щеше да се наложи да прояви несъгласие по този въпрос. Барът беше неговият живот. Беше абсолютно наясно какво имаше предвид Бейли.
— След като бизнесът ми се помещава в тази сграда, тогава да, тя е животът ми. Не целият ми живот, но наистина голяма част от него.
— Погледни Джесика – настоя Том. – Имам предвид, че тя е лекар и все пак успява да намери време да живее живота си.
— Ъъ… Какво имаш предвид с „тя е лекар“? Нима омаловажаваш моята работа?
— И би трябвало да добавя, че си позволявам една почивка в годината… През останалото време работя… Много – поясни Джесика.
— Не, не омаловажавам работата ти, миличка – Том пренебрегна напълно думите на лекарката. – Онова, което постигна с хотела, е изумително. Просто се тревожа за теб.
Купър се обърна с коктейла „Лонг Айлънд“ в ръка и в този момент Бейли целуна Том по устните.
— Добре съм – увери го.
Те останаха взрени един в друг и явно споделяха някакъв вид лична комуникация, а Купър погледна към лекарката и мигом беше запленен от онова, което зърна върху лицето й.
Не само, че там се долавяше намек за копнеж, но също така странна смесица от любопитство и тъга.
Тя погледна към него, залови го да я изучава и изражението й мигом се промени.
Интересно.
— Твоят „Лонг Айлънд“, докторе – остави чашата на плота пред нея.
— Благодаря – отказа да срещне погледа му.
— Шефе – провикна се Лили от другия край на бара.
Райли беше заета да приготвя друга поръчка и Купър неохотно се отмести от мястото, където седеше Джесика, за да изпълни поръчката на Лили.
През цялото време, докато работеше, поглеждаше крадешком към Джесика. Отстрани изглеждаше все едно двете с Бейли се познават от цяла вечност. Седяха близо една друга, бъбреха с лекота и близост и се смееха в един глас на онова, което им казваше Том.
Най-накрая му се отвори свободен момент, та да има възможност да се върне обратно при тях.
— И така, докторе – намеси се. – Харесва ли ти Хартуел? Коктейлът трябва да я беше хванал доста бързо, защото му отправи далеч по-открита усмивка от преди.
— Обожавам го. Прекрасни хора – побутна Бейли с рамо и тя се изкиска. – Отлични гледки. Добри ресторанти. Хубава атмосфера. Никога преди не бях попадала в така сплотена общност. Тук всички сте като едно голямо семейство. Имам усещането, че сигурно бихте сторили всичко един за друг. Донякъде чак завиждам – усмихна се широко. – И, честно казано, това е най-добрият „Лонг Айлънд“ който някога съм пила.
Той кимна на комплимента й.
— Радвам се, че ти харесва. Искаш ли още един?
Стана му приятно, че й харесва абсолютно всичко. Допадаше му, че Джесика се впечатлява от любимите му неща в града. Но нещо повече от това – харесваше му, че тя прозира по-дълбоко от обичайните туристи. Долавяше кое прави това място така забележително – стабилната връзка между всички работещи на дъсчената еспланада, заради която идването на работа тук да те кара да се чувстваш, все едно се прибираш у дома.