— Казах ти, че не е среща – с Андрю не ходехме по срещи.
Тя поклати разочаровано глава.
— Трябва да отидеш да си провериш главата. Също и онзи идиот, с когото си се хванала. Няма нищо по-хубаво от това да се прибереш у дома при мъжа си след дълъг работен ден.
Погледнах към златната й халка, която тя докосваше неволно.
— Не това каза миналата седмица, когато роптаеше, задето Дерек забравил да изпере прането или пък по-предишната седмица, когато идеята му за покупка на храна се изразяваше в набавяне на годишен запас от бира и царевични пръчици.
Фатима се смръщи.
— Абсолютно всичко ли запомняш?
— В общи линии.
— Вбесяващо е.
— Отбелязвам си го – засмях се.
— Добре, искам поравно да го убия и да се любя с него, но е хубаво да живееш с най-добрия си приятел. Би трябвало да си намериш такъв и да изриташ в канавката Доктор Фобия от обвързване.
— Вече ти казах, че не обичам да бъда във връзка.
Тя изсумтя с доза съмнение, но истината беше, че наистина предпочитах да държа нещата непостоянни. Никога през живота си не бях имала сериозна връзка. Появявах се и си отивах, когато ми скимнеше. Вземах всички решения в живота си сама и изживявах всеки ден по моя си начин.
А в дните, когато се чувствах палава, Андрю беше на разположение.
— Ще те уредя – Фатима се надигна от бюрото ми, преливаща от решителност. – Какво мислиш за шоколада? – намигна ми.
Засмях се и поклатих глава.
— Шоколадът е много хубаво нещо, но засега ми е добре и с периодични дози ванилия.
— Това конкретно парче ванилия е доста отегчително – изпухтя тя, а пейджърът й издаде звук. Погледна го и цялото веселие напусна чертите й.
— Наред ли е всичко?
— Сбиване в двора. Трябва да вървя.
— Пази се! – подвикнах след нея.
— Винаги се пазя.
Вратата се хлопна, а аз почувствах прилив на безпокойство. Знаех, че няма да ме напусне, докато тя не се върне и не се уверя, че всичко е наред.
Обърнах се обратно към компютъра си, а погледът ми попадна върху книгата, оставена от Фатима. Обзета от любопитство, хванах стария роман и почувствах тъга, задето тази класика е била така осквернена. Разгърнах на първата страница и едва не заплаках. Книгата беше отпечатана през 1940 година. Стар екземпляр на „Гордост и предразсъдъци“ би притежавал някаква стойност. Не голяма, но все някаква. Стойността му се криеше предимно в историята му.
И някой го беше унищожил в пълно неведение за това.
Запрехвърлях изрязаните страници и тъкмо се канех да оставя книгата с тежка въздишка, когато палецът ми се отърка в задната корица.
Хм. Стори ми се леко еластична и една идея по-дебела, отколкото би трябвало. С пробудено любопитството я притиснах с пръст. Бледа линия в долния край близо до гръбчето привлече погледа ми. Сякаш хартията, която покриваше кожата, е била срязана и после отново залепена.
Защо?
Опипах внимателно.
Вътре имаше нещо.
Сърцето ми ускори ударите си заради загадката, която беше възможно да се съдържа в книгата.
Вдигнах поглед към прозорците на кабинета си. Отвън нямаше никого. Никой не гледаше.
Книгата и господин Дарси вече бяха осквернени, така че беше трудно да нанеса повече щети – чоплих на мястото на линията, докато най-накрая не скъсах гръбчето.
— Какво… – взирах се в онова, което беше скрито в подвързията на книгата. Изсипах в скута си четири малки пощенски плика.
И на четирите имаше записано име и адрес.
Едно и също име и адрес.
Г-н Джордж Бекуит
Провидънс Роуд №131
Хартуел, Делауер, 19706
Някои от затворничките ли беше скрила тези писма в книгата?
И кога?
Пръстите ме сърбяха да отворя някой от пликовете. Телефонът на бюрото ми ме върна към реалността и ме накара да подскоча.
— Доктор Хънтингтън – отговорих.
— Две затворнички са на път. Сбиване в двора. Нищо сериозно, само дълбоки порязвания.
— Благодаря – отвърнах и затворих. Без да мисля за причината, натъпках четирите плика в чантата си и я скрих под бюрото. Залепих хартията обратно върху корицата на книгата и я оставих настрани, за да я прибере Фатима.
Вратата ми се отвори със замах и в кабинета ми влетяха Фатима и Шийла, позната ми вече затворничка. Шийла се подпираше на Фатима и стискаше корема си.
— Шибана кучка – кресна. – Ще я убия тази проклета кучка! Фатима ме изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Това ли е животът ни? Наистина ли?“.
* * *
— Изключително – изпъшка Андрю, щом свърши.
Изкисках се вътрешно, а той се претърколи настрани и се отпусна по гръб.
Всеки път, когато Андрю достигнеше до кулминацията, изръмжаваше думата „изключително“. Беше хубав комплимент, но колкото по-дълго продължаваше неангажиращата ни договорка да спим заедно, толкова по-смешно започвах да го намирам.