Той пренебрегна въпроса ми.
— Защо не спря да поздравиш?
Намръщих се към водата.
— Беше зает. Не исках да те прекъсвам.
— Ами ако съм искал да ме прекъснеш?
Изсумтях и му се усмихнах леко.
— О, определено имаше вид на човек, който иска да бъде прекъснат.
Изключително сините очи на Купър светнаха.
— Ревнуваш.
Бясна до крайност, едва успях да възприема чутото.
— Да ревнувам? Какво? Защо ще ревнувам?
— Решила си, че флиртувам и това те е подразнило – заяви със самодоволен вид.
— Няма такова нещо.
— Лиан е просто приятелка.
— Да. Добре. От типа приятелки, каквато искаше да ти стана и аз снощи.
— Снощи възнамерявах единствено да те изпратя обратно до хотела. Случилото се…
— Не биваше да се случва. Прав си. Но благодаря, задето ме придружи до вкъщи – добавих, защото не исках да бъда нелюбезна, след като явно намеренията му са били почтени.
Тогава какво означаваше репликата на раздяла? Това не е краят, докторе.
— До вкъщи? – отвърна Купър.
— Моля?
— До вкъщи. И снощи го каза. Нарече хотела „вкъщи“.
Примигнах изненадано, без дори да осъзнавам, че се е случило.
— Грешка на езика. Имах предвид до стаята ми. Благодаря ти.
— За нищо.
Той се взря надолу към мен с топлина в погледа и при мократа му от пот тениска, полепнала по мускулите, изведнъж вече не можех да мисля за друго, освен за това колко едър и мъжествен беше.
Фантазията ми се развихри и аз поруменях.
— Можеш да продължиш с тичането си, ако искаш.
Той се ухили.
— Ще го направя. Но първо… Мислех си как присъствието на мъж в живота ти не значи, че не можем да бъдем приятели, нали така?
Объркана от внезапната промяна на подхода му, нямаше как да не се зачудя дали това не беше някой номер от негова страна. Но защо мъж като Купър, който буквално можеше да има всяка жена, стига да я пожелаеше, ще тръгне да прибягва до трикове, за да прекара време с мен? И ако не беше номер, можех ли да рискувам да се подложа на подобно изкушение? Да бъдем приятели значеше да общувам с него през остатъка от почивката ми. Дните не бяха много, но все пак достатъчно.
Взрях се в грубоватото му лице и паднах във властта на тези сини очи.
— Да – отговорих.
О, мамка му.
— Утре е почивният ми ден. Ходи ли вече в увеселителния парк?
— В увеселителния парк ли?
Купър разчете несигурността по лицето ми.
— На трийсет и няколко сме, не сме умрели.
Засмях се на шегата му напълно изненадана, че алфа-мъжкарят, собственикът на супер бар, иска да ме заведе в увеселителен парк.
— Ами семейство Девлин?
Изражението му стана сериозно и ми се прииска да сритам сама себе си, задето повдигнах темата.
— Бейли те е осветлила.
— Само малко – побързах да го уверя.
— Не се тревожи. Не ти е казала нищо, за което рано или късно не би научила от останалите в града.
— Ясно. Малък град. Просто не очаквах да искаш да прекараш време на място, притежавано от тях.
— Ако имах подобно правило, биха останали твърде малко места в града, където да ходя. Собственици са на много недвижими имоти.
— И аз така чух – изучавах го, не напълно сигурна относно предложението му за приятелство. – Наистина ли искаш да прекараш деня с мен в увеселителен парк?
— Нямаше да те каня, ако не го исках – произнесе намусено.
Беше някак сладко и едновременно с това секси. Как го постигаше изобщо?
Мамка му.
Не биваше да общувам с този мъж, след като фантазирах да бъда с него гола.
— Отлично. Значи до утре.
— Чудесно – дари ме с онази негова крива секси усмивка с нотка самонадеяност и после затича заднишком.
— До утре, докторе.
Останах загледана в него, а той се обърна и пое в противоположната посока.
— Какви ги вършиш, докторе? – промърморих под нос.
* * *
— Благодаря, че ми позволи да прекарам сутринта тук – казах на Еймъри, когато спрях до щанда на книжарницата.
След като се върнах в хотела, се насилих да изям закуската си въпреки пеперудите в корема ми и после се разходих до книжарницата, за да открия така нужния ми покой.
За четвърти път, откакто бях пристигнала в Хартуел, седях сгушена в креслото в „Еймърис“ и убивах времето с четене. Както винаги Еймъри си мълчеше, но всеки път щом я посетях, отронваше с няколко думи повече от преди. Започвах да си мисля, че свикваше с мен.
— Още не мога да повярвам, че Еймъри Сондърс говори с теб – беше отбелязала Бейли на закуска, като й казах къде се каня да ходя. – Когато аз направя опит да я заговоря, придобива вид на уплашен заек.