Замислих се над протестите на Бейли.
— Нека позная, отворила си дума за срамежливостта й.
Бейли беше направила физиономия, докато прибираше мръсните чинии от закуската ми.
— Само обясних, че няма от какво да се срамува пред мен. Това съм аз. Не съм страшна.
Изсумтях и се надигнах от стола си.
— Като тийнейджърка бях доста срамежлива. Мога да те уверя, че когато някой така общителен като теб заяви на срамежлив човек, че няма от какво да се срамува пред него, това го прави още по-неуверен.
Бейли придоби потресен вид и прошепна:
— По дяволите.
Потупах я по рамото.
— Имала си добри намерения.
— Недей. Издънила съм се – наклони замислено глава. – Може би е добра идея да дойда заедно с теб и да се помъча да поправя нещата. – Разчете правилно изражението ми и добави: – А може би не.
Истината е, че Еймъри ми напомняше за малтретирано животно. Щеше да е нужно търпение и кротко увещаване, докато започнеше да ми вярва достатъчно, за да бъдем приятелки. За съжаление нямаше да се задържа в Хартуел достатъчно дълго, за да постигна подобно нещо. Или достатъчно дълго, че да стигна до дъното на причината, поради която тя бе толкова затворена.
— Няма за какво – отговори Еймъри и ми се усмихна мило.
Отвърнах на усмивката й и почувствах лек пристъп на копнеж, докато напусках книжарницата.
Мисълта, че не ми оставаше още много време в Хартуел, ме разстрои. Не знаех дали е нормално да се чувстваш така, когато ваканцията ти свършва, или чувството беше по-дълбоко от обичайната потиснатост заради връщането обратно на работа.
Засега я прогоних, защото имах други грижи, за които да мисля. Или по-скоро друг човек на ум. Човек, заради когото в корема ми пърхаха праисторически пеперуди с размерите на водни кончета.
Времето, прекарано на спокойствие в „Еймърис“, не успя да ме разсее, така че реших да отида до „Антониос“ за сладолед. По път зърнах Вон Тримейн да стои пред хотела си и да пише съобщение на телефона си. За малко да се обърна кръгом.
Беше детинско от моя страна, но не знаех как да се държа с Вон, като се имаше предвид колко го ненавиждаше Бейли. Реших, че за краткия ми престой в града щеше да е най-добре просто да го избягвам напълно.
Но в тази ситуация нямаше как да си спестя срещата.
— Доктор Хънтингтън – той вдигна поглед от телефона и спря да пише, за да прояви любезност.
— Господин Тримейн.
Пак ми се ухили с онзи негов вълчи маниер.
— Значи сте гост на Бейли.
— А сега и нейна приятелка – реших да изясня.
— Обзалагам се, че е така.
— И какво означава това?
— Просто, че госпожица Хартуел има навика да се сближава с непознати. Именно заради това хората се връщат в хотела й всяка година.
Вгледах се в него заинтригувана от нещо в тона му, което той не успя да прикрие напълно.
— Възхищавате й се.
Тримейн се подсмихна.
— Просто съм изумен, че някой с толкова много неприкрит чар и сърдечност умее да има толкова остър език и да се държи по-ледено от Снежната кралица.
— Доста описателно – отбелязах сухо. – Но говорите за приятелката ми, господин Тримейн.
— Всъщност за жената, която настрои целия град срещу мен, защото, за разлика от тях аз отказвам да разгласявам всеки аспект от личния си живот, все едно сме част от епизод на «Истинският свят“
— F, внимавайте, разкривате възрастта си.
Той ми се ухили.
— Бейли ви влияе.
— Не, това дойде изцяло от мен.
— Е, ясно ми е защо сте приятелки… но едно предупреждение, доктор Хънтингтън – пристъпи по-близо, а по изражението му личеше, че се забавлява. – Бейли Хартуел и нейният град обичат откритостта. Не си падат по тайни.
Смразена, аз се постарах да прикрия внезапното си треперене.
Тримейн отстъпи назад.
— Ние, хората от големия град… Ние обичаме да пазим тайните си, нали така?
Какво беше това дявол го взел? Нямаше как Вон Тримейн да е наясно с тайните ми.
— Какво точно имате предвид с това?
Какво знаеше той?
— Просто дружелюбно предупреждение. Ако има нещо, което не желаете да научават тези хора, тогава по-добре не се сближавайте прекалено с тях.
— За какво говорите, по дяволите? – сърцето ми вече препускаше.
Той се усмихна едва-едва.
— Тайните ви не са ми известни, доктор Хънтингтън – увери ме. – Но по реакцията ви съдя, че съществуват.
— Каква игра играете? – скръстих отбранително ръце пред гърдите си, защото изведнъж се почувствах ужасно уязвима.
Бях изненадана, когато в обикновено стоманения му поглед се прокрадна разкаяние.
— Няма игра. Честна дума. Просто… Лесно е да се поддадеш на очарованието на това място и да забравиш, че хората тук са лоялни единствено към собствения си град. Нямам желание да ставам свидетел как някой бива наранен.