В тона му имаше искреност, която ме накара да се поотпусна. Но също така и нещо издайническо. Нима Вон Тримейн е бил наранен от жителите на Хартуел? Беше ли възможно това за човек като него?
И в този момент реших, че беше напълно възможно.
Кимнах безмълвно в знак на благодарност и той кимна в отговор. Отминах с усещането, че съм зърнала нещичко от мъжа, когото Бейли отказваше да погледне.
* * *
На следващата сутрин Бейли ме огледа подозрително.
— Защо си така уклончива по повод плановете ти за деня?
Аз се засмях, за да избегна въпроса.
— Хората са прави… Не обичаш тайни.
— Кои хора? – намръщи се тя. – Тримейн ли го каза? Кога ти го каза? Не бива да слушаш човек с несъществуващ морал. Казвам ти сериозно, абсолютно несъществуващ!
Прикрих смеха си и само повдигнах рамене, тъй като не исках да подклаждам гнева й.
Камбанката над входната врата издрънча, преди да е успяла да ме подложи на допълнителен разпит, и двете се обърнахме.
Дъхът ми почти спря, като видях към нас да крачи Купър.
Днес не изглеждаше ли дори по-висок?
— Купър – възкликна Бейли, както винаги доволна да го види. – Какво те води насам?
Той ми отправи поглед, за който не можах да преценя дали е ядосан, или развеселен.
— Лекарката не ти ли е казала?
— Какво да ми каже?
— Ще я изведа днес.
Когато Бейли насочи очи към мен, те бяха кръгли. На устата й играеше лека усмивка.
— Не. Лекарката не ми е казала.
— Канех се – излъгах.
— О, разбира се… След всичкото това увъртане – усмихна се благо и се обърна обратно към Купър. – И така, къде ще водиш моята Джесика?
— В увеселителния парк.
— Добър избор! – Бейли го перна закачливо по рамото. – Не съм била там от цяла вечност. Том твърди, че съм прекалено стара.
— Никой не е прекалено стар за тези развлечения, миличка – увери я Купър.
Тя ме стрелна отново с поглед.
— Значи това е среща?
— Не – побързах да кажа, като отбелязах на ум, че Купър не го отрече.
Хм.
Това накара усмивката на Бейли да стане още по-широка.
— Да бе.
— Готова ли си? – попита ме Купър.
Кимнах, повече от готова да избягам от закачките на Бейли.
— Един съвет. Прескочете стрелбището на Мъртъл, защото там работата е нагласена – последва ни до вратата. – И не яжте прекалено много от захарния памук на Хили – или в него има алкохол, или преживях най-странното последствие от консумация на захар в живота ми. Също така не се опитвайте да се целувате на атракционите, че току-виж сте си изкълчили вратовете.
Почувствах неочаквано вълнение от идеята отново да се целувам с Купър и изгледах гневно Бейли, задето вкарва подобни мисли в главата ми.
— Не е среща, Бейли.
Купър се подсмихна и ме побутна леко навън през вратата.
Закрачихме забързано по верандата, нетърпеливи (или поне аз) да се махнем от нея.
— Убедена съм! – подвикна тя и ни последва навън. – Но просто за всеки случай, не я води в ясновидската палатка на Старата Пати… за привидно разкрепостен човек тя определено е адски консервативна.
— Старата Пати още ли е жива? – извика Купър в отговор в пълно неведение за факта, че бузите ми пламтяха от мисълта да бъда докосвана от големите му ръце и че премислях хиляди начини да убия Бейли, без да бъда заловена.
— Жива е, откакто предците ми са основали този град. Купър изсумтя на шегата й и отвори градинската порта.
— Да си прекарате чудно на срещата! – изкрещя Бейли. Ама наистина силно.
— Не е среща – троснах се, като пренебрегнах смеха на Купър.
— Сигурно – натърти тя и се прибра в хотела.
— Убеден ли си, че е на трийсет и три? – поинтересувах се, докато двамата вървяхме по дъсчената алея.
Купър поклати глава.
— Бейли Хартуел навърши осемнайсет и реши, че е приключила с порастването.
Изсмях се леко, а после известно време вървяхме мълчаливо.
— Но не бих я променил за нищо на света – заключи внезапно той.
Това ми допадна.
Много.
— Нито пък аз.
Спогледахме се с топлина, която накара кръвта ми да закипи прекалено буйно и после продължихме напред в мълчание.
Почувствах се виновна, че се наслаждавам на мисълта за създаващите асоциации коментари на Бейли. Андрю ми беше написал нещо, за което се предполагаше, че е секси и сигурно отточния човек би било секси, но аз се почувствах засрамена – засрамена и виновна, – така че не му отговорих. Не би трябвало да имам похотливи мисли за друг мъж, след като дори не можех да напиша съобщение на настоящия си „приятел с облаги“.