Освен това – погледнах крадешком към Купър – не можех да допусна да се поддам. Причината това да не бъде среща беше, че Купър не беше подходящ за мен.
Нямаше как да забравя начина, по който реагира на извинението в писмата на Сара.
Тази реакция още присъстваше, още ме смущаваше, въпреки обяснението на Бейли.
И все пак… това… тук с него… 0, колко беше хубаво.
Също като в сутринта, когато се запознахме, и сега вървяхме към увеселителния парк в пълно мълчание. Нямаше неловкост, не съществуваше потребност да запълним тишината с общи приказки. Получаваше се с лекота и създаваше прекрасно усещане.
Въпреки разгорещената ни интерлюдия от онази вечер, докато вървях редом с Купър Лоусън, усещах покой.
Истината беше, че чувствата ми към него (и въпреки всичките ми резерви, налагаше се да призная, че изпитвах чувства към него) само се усложняваха от това колко странно откъсната започвах да се чувствам от живота си в Уилмингтън. В Хартуел имаше толкова много топлина. Толкова много топлина, насочена към мен.
Тук се чувствах свързана.
Абсолютно целенасочено проявявах себичност и не желаех да говоря с никого в Уилмингтън от страх да не разваля каквото и да беше заклинанието, под което бях попаднала в Хартуел.
Това означаваше, че не исках да отговарям на съобщението на Андрю.
По тази причина и по друга.
А тя беше, че… единственото нещо, което би направило разходката с Купър по-хубава, би било ако държеше ръката ми.
По дяволите.
Настина бях хлътнала.
* * *
Разбира се, че бях виждала влакчето и другите съоръжения да се извисяват зад дъсчената еспланада, но всъщност още не бях доближавала парка. Портите бяха старомодни с огромна арка и изписан върху тях надпис „Увеселителен парк „Оушън Блу“. От двете им страни имаше разположени будки за билети. Отвътре до ушите ни долитаха смях и крясъци, което означаваше, че вече е доста пълно. Сезонът беше започнал, така че това не беше изненада. Мирисът на хотдог и бургери и наситената сладост на захарния памук тук бяха по-осезаеми, отколкото на дъсчената алея, защото морският въздух не доминираше чак толкова силно на такова разстояние от еспланадата.
Налагаше се да призная, че чувствах известно вълнение.
— Здравейте, господин Лоусън – поздрави младото момиче в будката, когато приближихме. Беше хубава блондинка със свежо лице, която приличаше на гимназистка.
— Здравей, Анджела. Как е майка ти?
— Добре, благодаря – усмихна му се с известна доза възхищение. – Толкова е благодарна, задето й оправихте колата.
— За мен беше удоволствие – той повдигна рамене. – Двама възрастни – плъзна парите към нея, преди да съм успяла да се възпротивя.
Тя ме стрелна с поглед и успях да разчета предположенията й. Подаде му билетите, върна му рестото и му пожела приятен ден, без да ме удостои с поглед втори път.
Ха.
— И ролята на механик ли изпълняваш? – поинтересувах се, докато влизахме в парка.
— Да, докато не навърших двайсет и една и не поех бара.
— Съседка ли ти е?
— Анджела ли? Не, дъщеря е на най-добрата приятелка на сестра ми. Баща й ги напусна преди около година и ги остави в трудно положение. Последното, което им беше нужно, бяха сметки от сервиза и затова помогнах.
Сега вече схващах причината за възхищението.
— Много мило от твоя страна.
Съобразително.
Грижовно.
По дяволите.
Той не отговори.
— Също така беше много мило да ми купиш билет, но след като ти плати билетите, храната ще е от мен.
— Добре.
— Какво? Без спорове? – с Андрю все спорехме кой ще плати. Не излизахме често, но се случваше да се наложи да си купим нещо за хапване или да поръчаме храна и той винаги вдигаше врява, ако се опитах да платя. Позволявах да става неговото, за да улеснявам живота си, но това ме дразнеше.
Купър спря насред парка.
— Не ми е нужно да се нагърбвам с цялата финансова отговорност за деня ни навън, за да се чувствам мъж, докторе. От мен са билетите, от теб храната, звучи ми съвсем честно. Допада ми, че предложи. Не ми се е случвало често.
Боже, наложително ли беше да е така идеален! Подсмихнах се, за да не успее да разгадае, че толкова невинен коментар имаше властта да пробуди тръпки и нечисти мисли.
— Няма как да съм първата жена, предложила да плати на сре… – запънах се, на косъм да произнеса думата „среща“.
Сините му очи светнаха развеселено, но великодушно остави да ми се размине.
— Вярваш или не, първата си.
— Жена ти никога ли не е плащала? – изстрелях, преди да ми е хрумнало, че е възможно да не обича да говори за нея.