— Бивша жена – натърти. – И до голяма степен съм убеден, че за Дейна портмонето беше единствено моден аксесоар.
Възхитих се от липсата на язвителност в тона му, но реших така или иначе да сменя темата в случай, че прикриваше огорчението си.
— И така – спрях и се озърнах. – Къде ще препоръчаш да се качим първо?
— Струва ми се, би трябвало да се хвърлим директно в дълбокото – посочи към голямото влакче.
Стомахът ми се преобърна, като вдигнах поглед към него.
В следващия момент Купър беше блокирал гледката ми и се мръщеше надолу към мен.
— Не е нужно да се качваме, ако се боиш.
Това беше мило.
Той беше мил.
— Всъщност никога не съм се качвала на нещо подобно – обясних, защото почувствах, че мога да му го призная, без да последват прекалено много въпроси.
Купър придоби изненадан вид.
— Никога ли?
— Никога не ми се е удавала възможността.
Остана загледан в мен за няколко секунди.
— Не ми казвай, че целият ти живот е бил запълнен от работа и напълно лишен от забавления.
Усмивката ми беше доста печална.
— Всъщност, откакто пристигнах тук, започвам да мисля, че случаят е точно такъв.
В този момент Купър пое ръката ми в своята и чувствителността ми към него се усили.
— Ами, единственият начин да разберем дали харесваш влакчетата е да те качим на някое – поведе ме към него.
Последвах го, а ръката ми инстинктивно се напрегна в неговата и той я стисна в отговор. Изпитах леко замайване, докато ме водеше, защото разпознах обзелото ме чувство и не можех да повярвам на себе си. Последния път, когато се бях чувствала така нащрек бях на осемнайсет и си падах по младши технически асистент в часовете ми по органична химия в Северозападния университет. Той беше първият мъж, с когото преспах и първият, в когото си мислех, че е възможно да се влюбя, но… по онова време не се намирах в добро разположение на духа. Бях още хлапе и развалих всичко.
Мисълта, че Купър ме караше да се чувствам не само като тийнейджърка, но като тийнейджърка, намираща се в опасност да хлътне сериозно, дойде като внезапно и всепоглъщащо осъзнаване.
В пълно неведение за тези мисли, Купър показа билетите ни на служителя и двамата застанахме на опашката.
Именно тогава мисълта ми се насочи обратно към влакчето.
Пеперудите в корема ми пърхаха неудържимо.
Спасяваш човешки животи, за бога… Можеш да се качиш на някакво си увеселително влакче!
— Сигурна ли си, че си добре? – попита внезапно Купър.
— Да. Защо?
— Защото си на път да прекъснеш циркулацията на кръв в ръката ми.
— О, боже – веднага пуснах ръката му. – Съжалявам.
Той мигом ме хвана отново.
— Не е задължително да се качваме.
— Все пак трябва да пробвам – настоях.
Той стисна ръката ми, като явно одобряваше решението ми, и двамата зачакахме в мълчание. Нервите ми се обтягаха все повече.
Най-накрая обиколката приключи и возилите се слязоха, повечето доволни и усмихнати, което ме поуспокои малко.
Купър ми помогна да се кача и закопчахме коланите си.
Той се изхили, когато за трети път проверих дали сме здраво закопчани.
Щом влакчето потегли подскачайки, се почудих за какво беше цялата врява.
После, разбира се, набра скорост и изведнъж придобих усещането, че летя във въздуха – спускаше се с грохот надолу по стръмни склонове и се издигаше с ръмжене обратно нагоре, преобръщаше се в една и друга посока все по-бързо и по-бързо, пред погледа ми се изпречваше морето, а после градът и накрая небето, после пак морето, по-бързо, по-бързо, по-бързо…
Аз бях въздух.
Бях свободна.
Преливах от живот.
Когато влакчето спря, се усмихвах така широко, че бузите ме боляха. Купър се изсмя, докато ми помагаше да сляза.
— Ще приема, че ти е харесало.
— Беше прекрасно – не можех да спра да се усмихвам.
Той се засмя отново, хвана ме за ръката и ме поведе.
— Може ли да повторим?
— Да – гласът му потреперваше развеселено. – Нека изпробваме обаче и други неща. Започвам да си мисля, че никога не си била в увеселителен парк.
— И си напълно прав.
След това Купър ме заведе на стрелбището, за което Бейли каза, че било нагласена работа.
Спечели ми мече от първия опит и реших, че може би греши.
— Изберете, каквото искате – каза отегченият тийнейджър, който обслужваше стрелбището, когато Купър обяви, че наградата е за мен.
Взирах се в меките играчки пред себе си. Отдавна бях отминала възрастта на плюшените животни, но обичах да глезя Пери, така че щях да я пратя на нея.
Именно тогава забелязах идеалното мече. – Тази. Отегченият тийнейджър ми подаде лилавото мече.