Купър повдигна вежда, а от очите му струеше топлина.
Засмях се.
— За кръщелницата ми е. Пери. Лилавото е любимият й цвят.
— Разбирам.
— Благодаря – казах и гушнах здраво мечето. – Ще се погрижа да й съобщя, че един галантен рицар е спечелил играчката за мен, та да мога да й я пратя.
Той изсумтя.
— Радвам се, че подхождаш реалистично с нея, докторе.
Изсмях се и дори не си направих труда да се преструвам, че се противя, когато отново хвана ръката ми.
Това определено се превръщаше в среща и изведнъж си припомних предупреждението му от онази вечер: Това не е краят, докторе.
За мен беше неправилно и объркващо да бъда така възбудена и развълнувана от идеята този сексапилен мъж да ме преследва. Избутах тази мисъл настрана, като предпочетох да заровя глава в пясъка и просто да се наслаждавам на времето си с него.
Настоях пред Купър да му купя сладолед и бях доволна да установя, че наистина мислеше онова, което заяви по-рано. Позволи ми да платя. Разхождахме се из парка с фунийки в ръце, а слънцето напичаше все повече и сутринта преваляше все по-близо до обед.
— Никога не бих те определила като човек, който си пада по увеселителни паркове.
Той мълча толкова дълго, че се зачудих дали не го бях обидила неволно. Беше странно, защото досега Купър не се беше показал като човек, който се засяга лесно.
Няколко секунди по-късно изпитах облекчение, че впечатлението ми е било напълно правилно, защото той промълви:
— Имам много хубави спомени оттук. Като дете прекарвах много време в парка. Последния път, като съм идвал, бях на двайсет и четири.
— Защо пожела да дойдеш днес?
— Заради теб – заяви напълно сериозно. – Само мога да си представя какъв живот водиш, докторе, отговорността, която поемаш всеки ден. Отгоре на това да работиш в затвор няма как да е нещо лесно. Убеден съм, че си виждала сериозни гадости. Исках да те откъсна от всичко това за няколко часа.
— Благодаря ти – отроних, а думите ми бяха пропити с емоция. – Наистина го оценявам.
Прекалено много. Изключително много.
Прииска ми се да целуна този съобразителен мръсник.
— Защо медицина?
Бях подвластна на вътрешния си смут и въпросът ме свари неподготвена.
— Защо съм станала лекар ли?
Той кимна.
Част от настанилата се у мен топлина се изпари при мисълта да му кажа основната причина да стана лекар. Но не исках да я изгубя цялата, така че почувствах потребност да споделя с него поне малка част от истината.
— Предполагам, исках да направя промяна, нещо, което да остане след мен, когато си отида. Като лекар, когато спася нечий живот, знам, че този човек ще ме помни завинаги… Че съм оставила следа. Такава, с която да се гордея.
Почувствах погледа му върху лицето си и вдигнах очи към него. От начина, по който ме гледаше, ми се прииска да му се нахвърля.
— Добра причина, докторе.
Усмихнах се, защото той имаше този прекрасен навик да ме кара да се чувствам отлично по отношение на себе си, без дори да полага усилия. Отклоних поглед, преди да е разчел в очите ми какво чувствам.
— Ами ти? Щастлив ли си в „Купърс“?
— Простичък живот е, не е някаква възвишена кауза, но на мен ми върши работа.
Улових се за думите му „не е някаква възвишена кауза“. Прииска ми се да го уверя, че не съм на мнение, че всеки трябва да има възвишена кауза, за да има хубав живот или да бъде добър човек.
— От осемнайсетгодишна неизменно бях заобикаляна от ненаситни амбиции. По тази причина за дълго време не бях способна да видя друг път. Да стана стажант-хирург само влоши нещата, защото това е начин на живот. И все пак… не са изтекли дори две седмици тук, а аз поставям под въпрос всички онези хора, с които съм работила, и се чудя дали са така удовлетворени от живота си, както изглежда сте ти и Бейли. Честна дума, всичко това ме кара да завиждам мъничко.
Купър се закова на място и се обърна с лице към мен. Ближеше сладоледа си и ме изучаваше, а аз ближех моя сладолед и изучавах него… В главата ми се загнездиха крайно палави мисли, които загряха кръвта ми.
Чувствах топлината по бузите си и се молех на Господ да не е видима за него.
Прехвърлих поглед от устата му върху очите и установих с благодарност, че той беше прекалено вглъбен в собствените си мисли, та да разгадае, че моите са поели на разходка по „алеята на секса“.
— Ти не си щастлива.
Намръщих се на думите му.
— Прекарвам прекрасно – настоях напълно искрено.
В очите на Купър се настани топлина.
— Радвам се да го чуя, докторе, но нямам предвид в момента. Говоря като цяло.
Смутена от неговото наблюдение, аз се обърнах и тръгнах към махалото.