— „Добре“ – присмя се Бейли заради избора на дума. – Айра, трябва да го чуеш как свири. На осем е и… – тя издаде звук имитиращ експлозия и направи подобен жест с ръце близо до главата си. – Честна дума. Направо ти взема ума.
— Звучи като невероятно дете – произнесе тихо Джесика и погледът му отново се преплете с нейния. – Сигурно си ужасно горд.
— Няма по-горд от мен – отговори дрезгаво той.
— Правят всичко по-хубаво, нали? – отрони тя.
Той предположи, че имаше предвид кръщелницата си и установи, че искаше да научи повече за момиченцето, чие дете беше тя и защо това семейство означаваше толкова много за нея.
— Да – отговори вместо това. – Така е.
* * *
— Благодаря за вечерята – каза лекарката и прегърна Бейли. – И за всичко. Това беше най-хубавата почивка, която някога съм имала.
— Съвсем не е свършила – отвърна Бейли, като прозвуча почти изпаднала в паника. – Остават ни още няколко дни.
Лекарката й се усмихна широко.
— Самата истина. Ще извлечем максимума от тях.
— Ще те изпратя до хотела, докторе – предложи той.
Усмивката й посърна леко.
— Това важи за всички – тя посочи към Айрис и Айра.
Айрис се подсмихна.
— О, ние сме на една пресечка от тук. Не живеем на дъсчената еспланада.
— Ясно. Разбира се – тя се обърна обратно към Купър. – И ти не живееш там, нали? Така че не искам да се отклоняваш от пътя си.
— Няма да се прибираш сама вечерта, докторе. Вече сме го обсъждали – той се ухили, а тя се изчерви, когато се сети за случката на плажа.
— Напълно в състояние съм да се справя – изпъшка Джесика.
— Без спорове.
— Какво се случи с цивилизования джентълмен, който онзи ден ми позволи да платя за вечерята?
— Да се разделят разходите на среща е различно от това да се погрижа за безопасното ти прибиране.
— Среща? – Бейли мигом наостри уши.
— Хубаво, изпрати ме до къщи – каза изведнъж Джесика и сряза любопитството на Бейли. – Довиждане на всички! – пожела и бързо напусна къщата.
Пред Купър стояха четири развеселени лица. Той се усмихна в отговор, а Бейли сякаш щеше да запее от удоволствие. Въобразяваше си, че са двойка.
Не бяха.
Купър все така искаше лекарката сама да вземе решение. Това не значеше, че не беше ужасно забавно да я занася. Забърза да я настигне отвън.
— По-кротко, докторе.
Тя се обърна да го изчака. Тъгата, която зърна върху лицето й, прогони всякакво веселие.
Вървяха редом към хотела в пълно мълчание, докато накрая на Купър не му писна. Трябваше да обсъдят някои неща.
— Щастлива ли си в Уилмингтън, докторе?
Почувства напрежението, което обзе тялото й. Изведнъж вдигна ръце видимо ядосана.
— Не знам, ясно ли е? Не знам. Но знам, че животът ми е обратно в Уилмингтън, Купър. Работата ми е там. И съм добра в работата си. Онези жени се нуждаят от някой като мен. Имам задължения и не мога просто да ги изоставя.
— Ами ти? – оспори той. – Ти нямаш ли потребности?
Единственият отговор, който последва, беше това преливащо от болка изражение, което той не можеше да разтълкува напълно.
Излъчваше толкова много мъка, че той реши да сложи точка.
Помежду им се възцари мълчание, но обичайното взаимно разбирателство, което той обичаше толкова много, беше изчезнало. С всяка изтекла секунда долавяше абсолютно всичко свързано с нея. Топлината, излъчваща се от тялото й, бързото повдигане и спускане на гърдите, което му даваше да разбере, че и тя също беше повлияна от близостта им, лекото треперене на плътната й долна устна, което тя изобщо не осъзнаваше.
Предишната нощ я сънува.
Тя беше в бара като в деня, когато се запознаха. Нямаше никой, освен тях двамата.
Чука я върху една от масите.
Бързо. Невъздържано.
Толкова разгорещено.
Купър се събуди и веднага скочи под душа. Затвори очи, припомни си съня и се погрижи за себе си.
Беше празно, така празно в сравнение с това каква можеше да бъде действителността.
Само като си помисли, членът му се втвърди под джинсите, а очите му се насочиха към устата на Джесика. Беше време да й припомни какво можеше да има помежду им.
Купър я стисна за китката и я избута встрани от магазина за сувенири на Далия. Алеята между него и съседната сграда беше тъмна и тиха, като се изключеше тяхното тежко дишане. Притисна я, като опря ръце на стената от двете страни на главата й.
Джесика се вгледа нагоре към него с тези големи тъмни очи.
— Купър…
Заглуши задаващия се въпрос с уста, точно както беше постъпил миналия път.
Тя имаше вкус на ментовия сладолед, който бяха яли за десерт и на още нещо. Нещо, изцяло принадлежащо на Джес.