Поклатих глава, за да не допусна болката да проличи в очите ми.
Каквото и да беше онова, което видя Бейли, то накара изражението й да омекне.
— Никога не е прекалено късно да промениш пътя, по който си поела. Никога не съм вярвала, че ти е нужна престижна кариера и луксозно жилище, за да си щастлив човек. Всъщност Вон Тримейн е пример за това, че съм права. Добрите хора, Джес, добрите хора са онова, което прави едно място твой дом. Не ми е известна твоята история и, честно казано, не ми е нужно да я знам, защото познавам теб. Също така знам, че нямаш дом и няма абсолютно нищо срамно да го желаеш повече от всичко на света. Без значение от възрастта ти.
Почувствах очите ми да парят от сълзи заради милите й думи.
Объркваха ме до крайност. И нещо повече от това, вкараха ме във война със самата себе си.
— Приятелчето, с което се чукате, в момента седи на рецепцията ми – обяви внезапно Бейли.
Почувствах се напълно объркана и ми отне известно време да схвана точно какво ми казва. А в следващия момент шокът от изненадата, при това не приятна изненада, ме изправи на крака.
— Андрю е тук?
— Да – тя също се изправи и ме последва към вратата. – Между другото, какво виждаш у този мъж?
— Еймъри, трябва да тръгвам – провикнах се, докато отминавах щанда и пренебрегнах напълно думите на Бейли.
Еймъри се намръщи и попита:
— Ще те видя ли, преди да си заминеш?
Топлина измести част от неприятната изненада, сграбчила в плен гърдите ми.
— Със сигурност. Обещавам.
Разменихме си усмивки и се сбогувахме. Две секунди по-късно вече бързах по дъсчената алея.
— Иха, тя наистина разговаря с теб. И те харесва. Виждаш ли? Ето го знакът, Джесика Хънтингтън. Еймъри Сондърс е собственик на книжарницата от седем години и никога не се е сприятелявала с някого от местните. Но с теб… С теб се сприятели. Това е знак!
В крайна сметка се подсмихнах, защото колкото и да бях объркана по отношение на собствения си живот, не можех да недоволствам от факта, че Бейли и Еймъри ме харесваха достатъчно, та да искат да остана.
— Обратно на въпроса ми от по-рано: какво, за бога, виждаш у този тип Андрю?
— Много просто: сексапилното му тяло.
— Не съм убедена, че заради такова нещо си струва да се занимаваш с него.
— Разбираме се – това беше истина само отчасти. Осъзнах как по-голямата истина е, че Андрю ме задържаше свързана с нещо безопасно и студено.
Чувствах се удобно във връзка без чувства. Пълната удовлетвореност обаче беше нещо, към което никога не си позволявах да се стремя. Всичко опираше до това да се защитавам – и да не допускам нищо да ми оказва влияние.
* * *
Няколко часа по-късно вървях по Мейн Стрийт заедно с Андрю. Когато стигнах до хотела, исках да тропна с крак също като малко дете и да настоявам да науча защо се натрапва на почивката ми. Не сторих подобно нещо, но не предложих и топло посрещане.
Бях шокирана от начина, по който ме прегърна и произнесе: – Разтревожих се, като не отговори на съобщението ми. Днес и утре нямам операции, така че реших да дойда да проверя как си.
С други думи искаше да се озове в леглото ми.
Но само мисълта да правя секс с него ми носеше дискомфорт.
И не можех да се отърся от това усещане.
Плюс това, колкото повече време прекарвахме заедно в Хартуел този ден, толкова по-вбесяващ ставаше той.
— Не мога да повярвам, че дойде тук на почивка – направи физиономия, докато вървяхме по Мейн Стрийт. – Сериозно, Джесика… Ако искаше истинска почивка, щях да те заведа на Бора Бора.
С цел да не стигам до разправия на обществено място, останах смълчана, а той предложи да се върнем в хотела. Очевидно беше приключил с разглеждането на местните забележителности.
И именно в този момент нещата се влошиха още повече. Както вървяхме към естрадата, очите ми пробягаха по гол до кръста мъж, който подменяше стъпалата й. И после се върнаха обратно на него, защото разпознах профила му.
По дяволите.
Купър.
Той се изправи, взе бутилка вода и гърлото ми пресъхна само като го гледах как пие. Дявол го взел.
Голият Купър с неговите впечатляващи плочки беше гледка, която си струваше да се съзерцава. Да не споменавам за начина, по който коланът му с инструменти беше смъкнал джинсите му леко, но недостатъчно, че да успея да зърна задните му части. Това беше жалко. Наистина жалко.
Адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше водата и аз се почувствах хипнотизирана от начина, по който капките пот се търкаляха по шията и гърдите му. Изведнъж почувствах неудържима потребност да плъзна ръце по него.