Седнах на пясъка и натисках бутона за бързо набиране на телефона си.
След няколко позвънявания Матю отговори:
— Джес, наред ли е всичко, милинка?
При прозвучаването на гласа му мигом се поотпуснах.
— Моментът неподходящ ли е?
— Не, тъкмо приключвам за деня. Не звучиш особено добре. Какво е станало? Последния път, като се чухме, прекарваше чудесно.
— Ами ако да бъда лекар всъщност не ме прави щастлива? Ами ако просто съм убедила себе си, че е така? Тогава как да постъпя?
— О, боже, Джес… Казвал съм ти го и преди… Захвани се с онова, което те прави щастлива.
— Не е ли нелепо обаче да си задавам подобни въпроси на трийсетгодишна възраст? – засмях се заради абсурдността на ситуацията. – Чувствам се така ужасно изгубена, Матю.
Той мълча известно време и накрая каза:
— Така е от много време, Джесика.
Самото споменаване на миналото ме накара да се затворя. Не го обсъждах дори с Матю, единствения човек, на когото беше известна истината.
Той въздъхна заради мълчанието ми.
— Кажи ми какво става?
— Налага се да знам – произнесох, а думите излязоха от устата ми дори без да осъзнавам, че се каня да кажа това, – че ако започна някъде на чисто, няма да ме сметнеш за луда. Защото в този момент смятам, че съм луда дори изобщо да го обмислям.
— Добре… За ново начало в Хартуел ли става дума?
Повдигнах рамене, а после осъзнах, че съм на телефона и няма как той да ме види.
— Може би. Важното в случая е, че стигнах до осъзнаването как не съм щастлива в Уилмингтън. Постоянно се съпротивлявам на тази истина… Само че това е истината. Мислех, че нещата се развиват нормално – по начина, по който заслужавах, – но може би е време да порасна и да живея живота си, както го искам, мамка му. Нали така?
— Да – потвърди разпалено той. – Боже, Джес, да.
— Ненавиждам мисълта да изоставя жените от затвора, защото съм добър лекар за тях.
— Знам го.
— Но може би е време да поставя себе си на първо място. Може би.
— Не може би, Джес. Определено е така. Не мога да ти опиша колко съм щастлив да чуя това от теб.
— Значи не смяташ, че е налудничаво, безотговорно, незряло и…
— Не. Нищо от това. Понякога животът просто не се развива, както се надяваме, и без значение от възрастта настъпва момент да го променим. В офиса ми има четирийсетгодишен мъж, който работи като стажант. Петнайсет години е бил зъболекар и един ден решил, че е нещастен и иска да започне наново.
— Наистина ли? Да не си го измисляш, за да ме накараш да се чувствам по-добре?
— Името му е Майк Лоуъри. Ако искаш, мога да му подам телефона.
Засмях се.
— Добре. Вярвам ти.
Помълчахме известно време.
— Чувам вълните – отрони меко той.
Устремих поглед над дългата плажна ивица.
— Тук е красиво. Спокойно.
— Постъпи, както е нужно да постъпиш, миличка. А като си готова, ще доведа Хелена и Пери, за да сме сигурни, че всичко при теб е наред.
Преглътнах буцата в гърлото си.
— Никой никога няма да държи на мен колкото ти.
— Джес… Биха го направили, ако им дадеш шанс.
* * *
— Идеята ти е лоша – просъсках в ухото на Бейли и двете последвахме Том и Андрю в „Купърс“.
— Според мен е чудесна идея. Ще ти изясни това-онова – усмихна се. – О. Далия се е върнала – смени преднамерено темата. – Има да свърши разни неща, но обеща да се видим на по питие, преди да си заминеш. Нямам търпение да се запознаеш с нея.
— Добър опит – коментирах.
Тя само се подсмихна, но лицето й посърна леко, щом насочи внимание към бара.
Проследих погледа й.
Андрю и Том стояха до бара и изведнъж ме обзе желание да се втурна и да отведа Андрю. Лицето на Купър беше напълно безизразно, когато погледна към нас с Бейли.
— Това беше лоша идея – промърмори Бейли. – По дяволите.
— О, мислиш ли?
Тя пренебрегна сарказма ми.
— Мислех си, че ти помагам. Реших, че ако видиш Доктор Арогантност редом с невероятния Купър Лоусън, това най-накрая ще те накара да прогледнеш. Но нямам желание да наранявам Купър, за да ти помогна. По дяволите.
— Ъъ… Те вече се срещнаха по-рано днес – обясних и след това последното й изречение достигна до съзнанието ми. Да наранява Купър?
Но тя се насочи към бара, преди да съм успяла да получа отговор.
— Това е доктор Андрю – Том вече представяше Андрю на Купър, когато стигнах до тях. – Приятел е… на Джесика.
Купър кимна на моя… приятел.
— Да, вече се запознахме.
— Кажи ми, че зареждаш с „Макалан“ – каза Андрю вместо поздрав.
Купър само кимна.
— За мен два пръста върху лед.
— Да седнем в някое сепаре – Бейли затегли Том за ръката.