Усмихнах се широко.
— Всичко е наред.
Обърнах се и установих, че Андрю се мръщи към мен.
— Какво? – повдигнах рамене.
— Домашни посещения? Сериозно ли?
Лили се появи и остави чашите ни на масата. Взех коктейла си и обясних:
— Той е приятел.
— Със сигурност си завъдила доста такива тук – отбеляза надменно.
— Да. Така е.
В бара, в хотела на Бейли, както и в „Еймърис“ и „Антониос“ имаше и други туристи и макар всички да бяха посрещани сърдечно, собствениците не се отнасяха към тях като към приятели.
Изведнъж осъзнах истината. Тези хора разбираха нещо, което аз бях прекалено голям инат да призная. Усещаха връзката, която бях изградила с техния град.
И това ме правеше за тях нещо повече от турист.
Това ме правеше свързана с тях.
Измъкнах се навън от сепарето, тъй като вече не бях в състояние да се преструвам, че ситуацията не е каквато е.
— Ела навън – наредих на Андрю. – Трябва да поговорим.
— Питиетата ни тъкмо пристигнаха – възпротиви се той.
Не казах нищо. Вместо това се завъртях на пети и поех към вратата с ясното съзнание, че ще ме последва, защото мразеше да се правят сцени.
Вълните се разбиваха в брега, а луната озаряваше прибоя. Облегнах се на парапета на дървената еспланада с ясната мисъл, че се канех да постъпя правилно. Може би първата ми правилна постъпка от много време насам.
— Какво става, по дяволите? – произнесе Андрю зад гърба ми. Бавно се обърнах, за да се изправя лице в лице с него, без да съм нито нервна, нито несигурна. Спокойна. И непоколебима.
— Налага се бъда откровена. Не искам да имам връзка с теб, Андрю. Съжалявам.
Той повдигна изненадано вежда.
— Защо не каза нищо по-рано?
— Не ми се отвори възможност.
— Ами – той се изсмя кротко. – Това е абсурдно. Заради мястото е. Заради хората. И онази жена – той изви палец над рамото си. – Толкова е агресивна. Като си надалече от нея и обратно у дома, ще се почувстваш различно.
Наежих се.
— Не, няма… защото няма да се връщам в Уилмингтън. Ще остана тук.
В мига щом произнесох думите на глас, усетих да ме изпълва облекчение.
— Полудя ли? – тросна се той и тръгна към мен. – Сериозно ли говориш?
— Не съм щастлива, Андрю. Не съм била щастлива… ами, не мога да си спомня последния път, когато съм се чувствала щастлива – признах тъжно.
— И си въобразяваш, че тук ще бъдеш щастлива? Тук си от съвсем скоро – присмя се той.
— Знам. Може и тук да не бъда щастлива, но знам със сигурност, че не съм щастлива да работя в онзи проклет затвор…
— Повтарям ти го вече от две години!
Пренебрегнах факта, че ме прекъсна.
— Не съм щастлива в празния си апартамент и вече не ме прави щастлива да имам приятелче за чукане.
— И именно по тази причина аз внасям промяна и започваме връзка – настоя той, като ме стисна за предмишниците.
Усмихна ми се в опит да ме приласкае.
— Не.
— Да.
— Не.
— Не?
Как можех да го направя, без да проявя жестокост?
— Ъъ… – наистина не мислех, че има начин да не бъда поне малко жестока, освен ако не си послужех с неоткровеност, а на този етап не вярвах, че съществува друг начин да го убедя, освен да бъда пряма. – Не искам да бъда във връзка… с теб.
— Но ти току-що каза…
— Казах, че вече съм на вълна да искам нещо повече от това да играя ролята на нечий непостоянен сексуален партньор. Но това не означава, че искам нещо повече с теб.
Той позволи на думите ми да достигнат до съзнанието му и после присви очи.
— Заради бармана неандерталец, по когото ти течаха лигите днес следобед ли е всичко това? Предпочиташ него пред мен?
Гняв накара кръвта ми да кипне.
— Той е собственик на бара.
— О, това го издига толкова много.
Арогантен гадняр!
— Дори не опира до него – отговорих и това беше самата истина. – Заради мен е. Тук ми харесва.
— С бармана? – изхили се той.
— О, ти настина си мислиш, че си по-добър от него.
— Знам, че съм по-добър.
— Знаеш ли какво, Андрю, ето ти истината. Харесваше ми да правя секс с теб, но никога не съм те харесвала. Уважавам те, защото си превъзходен хирург и спасяваш човешки животи, но дотам. Защото колкото и да е прекрасно, че вършиш всичко това… спокойно може да се каже, че си най-себичният, най-неделикатният и арогантен мръсник, когото съм познавала.
Устните му се разтвориха леко заради шока от бруталната ми откровеност.
И въпреки това по някаква причина аз не бях в състояние да млъкна.
— Купър не е себичен. Не е арогантен. Просто е един добър човек. Но твоят надменен задник е така високо в облаците, че вече не успяваш да видиш важните неща.