— Знаеш всичко това за човек, когото познаваш от вчера? – напълно пренебрегна частта за себе си, понеже не искаше да чува такива неща, просто се престори, че не ги е чул.
— Знам го заради начина, по който хората се отнасят към него. Всички го уважават. Искрено държат на него. Това говори повече за него от всичко останало.
Андрю поклати глава и издаде звучна въздишка.
— О, Джесика – устреми поглед към водата. – Ще ти простя всичко, което изрече току-що, защото… – обърна се обратно към мен. – Тревожа се за теб. Струва ми се, че преминаваш през нещо. Всичко е наред. Но като се измъкнеш, от каквато и да е тази криза на средната възраст, ще осъзнаеш, че току-що захвърли мен и кариерата си. Може и да си върнеш кариерата обратно. Но аз няма да чакам.
Не знаех дали да плача, или да се смея заради неговата помпозност.
— Не искам да чакаш, Андрю.
Изражението му стана ледено, докато ме изучаваше, както ми се стори цяла вечност. Най-накрая кимна рязко.
— Късмет, Джесика.
Проследих го с поглед как се отдалечава, изчезва от полезрението ми, и не почувствах нищо друго, освен облекчение. Дадох си няколко минути на свежия нощен въздух, за да се стегна, преди да се върна обратно в бара.
Нямах представа какво означаваше за нас с Купър внезапното ми решение да остана и дали изобщо съществуваше възможност за нещо помежду ни. Някак си той притежаваше властта да ме накара да искам да се откажа от независимостта, на която се радвах от толкова дълго, а това ме плашеше до смърт. Защото се боях, че на някакъв етап ще установи за мен нещо, което няма да му хареса, и ще го изгубя.
Но в същия този момент осъзнах, че се боя също толкова от това да не ми предостави втори шанс да разбера какво имаше между нас. Знаех, че ако влезех обратно в бара и той ми обърнеше гръб, щях да съжалявам през остатъка от живота си за действията ми от онази вечер.
Защото онова, което ми каза Купър тогава, беше истина. Никога не бях изпитвала нещо подобно.
Заредих се с кураж, запътих се обратно навътре и се насочих право към бара, където стоеше той. Пълнеше чаша с наливна бира и ме изгледа изпод мигли, щом спрях срещу него.
Бързо погледна обратно надолу към онова, което вършеше, но тонът му го издаде, когато попита:
— Къде е хирургът?
Кацнах на бар стола и се наведох малко по-близо, за да заявя:
— Казах му да си върви. Също така му казах, че между нас всичко приключва.
Той остави чашата наливна бира на бара, без да ме поглежда.
— Освен това му обясних, че не се каня скоро да напускам Хартуел.
Той вдигна рязко глава и се втренчи в мен изненадано.
— Прав беше – повдигнах рамене. – Не бях щастлива.
Купър просто продължи да ме гледа.
Обзе ме несигурност.
— Мислиш ли, че съм луда? Лошо решение ли беше?
Отговорът му беше да обгърне с длан тила ми и да ме дръпне над бара за целувка.
Не беше каква да е целувка.
Беше страстна и жадна.
Аз мигом се разтопих, точно както предишния път.
Никога не бях срещала мъж, чиято целувка ме разпалваше за толкова дълго.
До ушите ми достигнаха подвиквания и дюдюкания и Купър се отдръпна достатъчно, колкото да промърмори срещу устата ми:
— Добро решение, докторе.
Наелектризираността в бара се покачи с цяло ниво, след като той импулсивно я целуна пред всички. Туристите нямаха представа какво се случваше, но редовните посетители знаеха. Макар да не познаваха много добре лекарката, познаваха него. Не беше от тези, дето целуваха случайни жени на публични места.
Разбираха, че у Джесика имаше нещо различно и понеже редовните му посетители бяха свестни хора, той знаеше, че се радват за него.
Така че настроението беше лековато и обстановката приятна, а за това допринасяха Бейли, Джес и Том, които си бяха устроили веселба заедно със Стария Арчи, за да отпразнуват решението на Джес да остане в Хартуел.
— Оо, хрумна ми нещо! – Бейли запляска развълнувано с ръце. – Ще си тук за Фестивала на тиквата, правим си мини световен тиквен шампионат и…
— Почакай – Джес вдигна ръка с широка усмивка на лицето. – Какъв е този тиквен шампионат?
— Живееш в Делауер от толкова дълго и никога не си чувала за тиквен шампионат?
Купър се подсмихна заради шока, изживян от Бейли, и обясни на Джесика:
— Това е вид спорт, в който хората се състезават колко далече могат да метнат тиква. Допустима е употребата на всякакъв вид уреди. Наистина се провежда световен шампионат.
— Ха – Джес кимна. – Нямам търпение да го видя.
— О, има и още – продължи развълнувано Бейли. – Имаме си и Фестивал на пилетата, на който честваме нашата величествена щатска птица – синята кокошка.