— Не е нужно да ми казваш нещо, което не искаш.
Наистина го мислеше. Аз обаче забелязвах в очите му да се промъква сянка и подозирах, че може да е разочарование. Почувствах се ужасно притеснена от тази мисъл. Не исках да го разочаровам и да пропусна шанса си да изследвам тази свързаност между нас.
— Просто не е приятна за слушане история… – поех бавно въздух в опит да издиря думите, като същевременно избутвах болезнените образи извън главата си. – Наистина никога не говоря за това. Сестра ми… Ъъ… Сестра ми Джулия се самоуби, като бях на деветнайсет. Случи се само няколко дни след шестнайсетия й рожден ден.
Купър се втренчи в мен напълно потресен.
— По дяволите, докторе… Не се налага да…
Махнах с ръка заради неговата загриженост с увереност, която не чувствах.
— Всичко е наред. Тя си имаше… свои проблеми, в които няма да се впускам. Но бяхме много близки. Родителите ни… Хм… – както се случваше винаги при споменаването им, старата болка сграбчи гърдите ми в хватката си. – Напълно прекратиха връзка с мен след нейната смърт. Аз правех опити. С години се мъчех да я подновя, но те не проявяваха интерес. В Айова имам единствено най-добрия си приятел Матю и неговата дъщеря Пери, която ми е кръщелница. Може да се каже, че те са най-близкото до семейство, с което мога да се похваля – устата ми затрепери, но нямаше да допусна да заплача. Бях блокирала тази част от емоциите си преди много време. Това ме пазеше от най-непоносимата мъка.
Изведнъж дланта на Купър покри моята и пръстите му стиснаха здраво моите. Жестът му ме накара да вдигна поглед.
Изражението му беше на искрено състрадание.
— Ако имаш нужда да поплачеш, докторе, можеш да плачеш. Няма защо да го криеш от мен.
Покрих ръката му със свободната си и му се усмихнах признателно.
— Добре съм, Купър. Тежко ми е да изрека какво се случи, но съм добре.
— За мен значи много, че го сподели – произнесе дрезгаво той.
И ето. Ето го.
Произнесе на глас точно онова, което аз си мислех за него.
Без празни приказки.
Боже, харесвах този мъж.
Стиснах ръката му, а после я пуснах и го наблюдавах, докато той бавно отдръпваше своята.
— И нямаш никакви други роднини? – попита и се намръщи. – Леля, чичо, братовчеди, баба и дядо?
— Сестрата на майка ми. Териза. Някога бяхме близки. Но след… – Боях се, че няма да иска да има нищо общо с мен също като родителите ми и някак си знаех, че ако ме отблъсне, ако ме вини, болката ще е по-свирепа, така че бях обърнала гръб и на нея, без повече да погледна назад. – Не сме говорили оттогава… – пропъдих мисълта за нея. – Разкажи ми какво беше детството ти тук – помолих, за да сменя темата с някоя не така натоварваща.
— Нека ти сипя още едно кафе и ще направя точно това.
Пет минути по-късно вече се беше настанил обратно в сепарето, спокоен и невъзмутим в мое присъствие, какъвто беше от момента, щом се срещнахме.
— Това е прекрасно място да се отглеждат деца – заяви мигом. – Дори при цялата тази гадост, която се случваше в семейството ми, пак имах прекрасно детство тук. Мястото притежава онази атмосфера на малкото градче, където всички са наясно с делата ти, а това си има плюсовете и минусите, но плюсовете са повече. Макар в Хартуел да има шепа хора, които проявяват упорита консервативност, повечето му жители са дружелюбни и открити. Може да се каже, че общо взето се движим в крак с времето – дари ме с крива усмивка.
Въпросната усмивка ме уцели право в долната част на корема.
Това започваше да се случва редовно.
— Допада ми да мисля, че като израснеш на такова място, това те учи на ценности и те прави по-добър човек.
— Онова, което видях, ме кара да се съглася – потвърдих. – Всички вие успяхте да ме очаровате.
— Благодарен съм за това – натърти той.
Кръстосах крака под масата заради пламтящия му поглед и той се възпламени още повече, заради каквото и да беше онова, което зърна в моя.
— Идилия значи – промърморих, леко замаяна заради натрапчивото усещане за силно желание, протекло във вените ми.
— Какво? – промърмори той в отговор, като продължаваше да се взира в мен, все едно искаше да ме погълне.
— Какво? – попитах, а съзнанието ми беше замъглявано все повече от похот. Изведнъж си го представих как запраща настрани масата между нас също като някой Супермен, а после ме поема в обятията си и забързваме към леглото му със скоростта на светлината.
О, боже.
— Идилично ли? – повтори той, като се изтръгна от чувствения момент помежду ни и с това изтръгна и мен. – Да. Това място е доста идилично за дете.
Кимнах и разкръстосах крака.
Купър присви очи към тялото ми.