— Добре ли си?
От гърленото промъркване, с което произнесе думите, ми стана ясно, че знае как не съм „добре“.
— Напълно – излъгах.
Той се подсмихна и се втренчи в чашата си за кафе.
— Разкажи ми за медицинското училище.
— Не беше приключил да ми разправяш за Хартуел.
— Честна сделка, докторе. Ти казваш нещо, аз казвам нещо.
Звучеше справедливо.
— Добре. Медицинското училище беше убийствено. Медицинският ми стаж беше още по-лош. Тежко е да работиш на двайсет и четири часови смени.
Купър потрепери.
— Двайсет и четири часови смени? Шегуваш ли се?
— Не. Стигнеш ли до втората година, вече ти е позволено по закон да поемаш смени от двайсет четири часа. Няма прошка.
— Как издържа?
— Предимно на адреналин. Повечето хора, които са родени за хирурзи… Струва ми се именно това ги крепи и като се примеси с еуфорията от спасяването на нечий живот, човек придобива усещане за сила. Не можем винаги да контролираме живота и смъртта, но поне можем да положим максимални усилия. И именно това е същината в професията на хирурга. Да притежаваш поне част от този контрол. Еуфорията е феноменална. Още по-хубаво е, като имаш шанса да съобщиш на семейството, че обичаният от тях ще бъде добре.
— Но също толкова гадно е да им съобщиш обратното.
Всъщност не съществуваха думи да се опише колко гадно беше. Винаги щях да помня първата операция, в която взех участие и при която пациентът умря на операционната маса. Придружавах опериращия хирург, когато тя съобщи на семейството. На връх на неописуемата и необятна скръб, която се излъчваше от тях с такава сила, че нямаше как да не я почувствам, не можех да не забележа погледа в очите им… на гневно разочарование от нас, което не подлежеше на описание.
Усещането за него така и не ме напусна.
Опитах се да го изолирам заедно с последвалите смъртни случаи, с цел да мога да си върша работата. Нямаше как да стане. Бях в състояние да понеса да съобщя лоши новини на пациент с ясното съзнание, че още може да се бори за оцеляването си или с ужасно себичната утеха, че няма да бъда наоколо, та да знам дали е изгубил тази битка. Но да гледам как някой умира и после да съобщя на близките, че вече го няма, взе да ми става все по-непосилно. И именно тогава разбрах, че не мога да бъда хирург. Дори добрите дни до голяма степен да натежаваха пред лошите, вторите ме преследваха задълго.
Купър прочете отговора в очите ми.
Смених темата.
— Нещо за израстването ти в Хартуел – подканих.
Той мигом подхвана разказ.
— Искаш ли да чуеш за онзи път, когато държах на прицел бакалията на Лансън?
Обзе ме шок.
— Какво?
— Бях на осем и оръжието ми беше играчка.
Засмях се.
— О, боже мой.
— Майка ми се покая, задето ми бе разрешила да гледам цяла поредица от уестърни, но за късмет стария Джеф Лансън обърна всичко на шега.
Засмях се още по-гръмко, като си представих Купър в по-малък и сладък вариант да държи на мушка супермаркета.
— Какво стана?
Останахме така през следващите няколко часа, като разменяхме истории и накрая клепачите ми започнаха да натежават.
— Хайде, докторе, да те прибираме у дома. Имаш уговорка с Анита за след няколко часа.
О, мамка му.
Бях забравила за това.
Така че кимнах и изчаках Купър да заключи бара.
Той ме изпрати обратно до хотела по притъмнялата дъсчена алея. През целия път държах главата си облегната на рамото му. Той придържаше изтощеното ми тяло с ръка около кръста, а моята ръка беше около неговия.
Това ми създаваше усещането за лекота и хармония.
И беше така хубаво, че можех да се разплача.
За да завърши най-хубавата вечер, която бях прекарвала от страшно дълго време насам, Купър допря устни до моите за лека нощ. Беше нужен само повей от неговата уста, намек за вкуса му, и това чувство оживи кръвта ми.
— Скоро ще се присъединя към теб – прошепна обещанието си срещу устните ми.
Преливащите ми емоции ме задавиха и не можех да кажа нищо. Успях единствено да кимна с надеждата, че е зърнал в очите ми всичко, което чувствах.
И ако се съдеше по мимолетната сексапилна усмивка, с която ме дари, явно беше така.
Преди по-малко от петнайсет минути бях напълно изтощена, плисках със студена вода лицето си и гълтах кафе, за да се почувствам достатъчно будна да се видя с Анита.
Предишната вечер обаче си струваше недоспиването.
Последния път, когато бях седяла цяла нощ да говоря с някого, беше със съквартирантката ми в колежа, с която изгубихме връзка в последствие, щом постъпихме в различни университети.
Понякога просто животът го налага.