Както и да е, никога не бях посвещавала цяла нощ да разговарям с мъж за всичко и нищо. Това ми създаваше усещането, че намирането на писмата на Сара е било орисия.
Бейли беше довела Анита до стаята ми и само в рамките на минути аз бях напълно будна… и доброто ми настроение автоматично се изпари.
— Не исках да притеснявам Арчи, защото знаех, че вероятно не е нищо кой знае какво. Банков касиер съм и съм била такава през целия си живот, така че прекарвам половината ден приведена над компютъра – обясни Анита.
Беше висока жена с уморени кафяви очи и бледа кожа. По високите й скули и все още плътните устни личеше, че някога е била красавица.
— Значи не си казала на Арчи за болката в гърба?
— Не – изкриви лице.
Когато прегледах шията й, установих, че лимфните й възли бяха подути. А когато се прехвърлих на кръста й, изплака от болка при допира.
— Анита, имаш ли някакви други оплаквания?
Тя кимна предпазливо.
— Да… Понякога чувствам нещо странно в краката. Нещо като слабост, дори изтръпналост, но от известно време ме мъчи грип, затова предположих, че това е причината…
— Грип ли? – безпокойството ми се усили значително и изведнъж си припомних, че Арчи го спомена предишната вечер.
— Да.
— Какви са симптомите?
Тя направи физиономия.
— Обичайното. Повръщане, температура, тресе ме и не мога да се храня, така че свалих тегло, което е плюс – усмихна ми се несигурно.
Надявах се да ме е приела напълно сериозно, когато казах:
— Анита, бих искала да посетиш личния си лекар. И настоявам да запишеш час още днес.
В очите на Анита се прокрадна тревога.
— Значи не мислиш, че е грип?
Нямах желание да я стряскам в случай, че грешах.
— Притеснявам се, че съществува вероятност да е нещо различно от грип. Искам да запишеш час при лекаря си, за да направи преглед.
Тя кимна видимо замаяна.
— Добре.
— Анита?
Погледна към мен.
— Да?
— Ще запишеш час, нали?
— Разбира се – не срещна погледа ми.
Хм.
— Защо не позвъниш още сега оттук?
— Сериозно ли говориш?
Вместо отговор си придадох възможно най-сериозен вид.
Тя изпухтя, но отвори чантата си и измъкна мобилния си телефон. С поглед, прикован в мен, натисна един бутон и вдигна апарата до ухото си.
— Здравей, Лив – заговори и се наложи да прочисти гърло, когато думите й прозвучаха като изграчване. – Анита е. Дали доктор Дуган има възможност да ме види днес?… О… Не…
Направих физиономия.
Тя схвана какво означаваше физиономията ми. Пое дълбоко въздух.
— Може да се каже, че е важно, Лив… Разбирам… Имам симптоми, които смущават новата лекарка… Да… Точно тя… Да, предполагам, че това е самата истина… Можеш ли? Добре… Не, ще дойда… Ще се видим в десет – затвори. – Успя да ме вмести – Анита се изправи и ми се усмихна уплашено. – Благодаря, че ми отдели време. Както става ясно, репутацията ти те предшества. Лив знае коя си.
— Лив рецепционистката ли е?
— Да, в кабинета на доктор Дуган на Мейн Стрийт.
Кимнах. Припомних си, че Бейли спомена как е говорила с доктор Дуган за мен. Това май се явяваше като уместно напомняне, че да се заселя в малък град означаваше да се примирявам хората да се месят в делата ми. При тази мисъл изпитах моментна паника.
— Благодаря отново. Не харесвам кабинета на лекаря… Надявах се да заключиш, че не е нищо и няма да ми се налага да ходя – засмя се безрадостно.
— Просто искам второ мнение – постарах се да я успокоя.
— Да – кимна, но очите й преливаха от страха, който се ужасявах да зърна в погледа на пациент.
Изпратих я навън от хотела и й пожелах всичко най-хубаво с ясното съзнание, че Хартуел беше достатъчно малко населено място, та дори тя лично да не ме държеше в течение, пак щях да науча как се развиват нещата.
— Изглеждаш разтревожена – отбеляза Бейли, като влязох в трапезарията, където вече ме чакаше храна. Закуската беше във вихъра си и помещението беше шумно заради гостите.
Поверителността между лекар и пациент ми попречи да й опиша колко много се тревожех, че симптомите на Анита може би сочеха към нещо лошо.
— Просто… Анита може да е последният ми пациент за известно време. Може би завинаги.
Очите на Бейли се разшириха.
— Добре, първо се нахрани, а после ще обясниш – изражението й ми даде да разбера, че нямах друг избор и се подсмихнах сама на себе си, а тя продължи с неохота по пътя си, за да обърне внимание на други гости.
Закуската допринесе за разбуждането ми, макар че отне известно време да започна да се храня, защото не само бях подвластна на това странно замаяно чувство на празнота, като си недоспал, но също така ме мъчеше тревога за Анита.