Повярвай, че те обичам повече от всеки друг и че тази любов никога няма да умре. Лицето ти ще бъде последният образ в ума ми в деня, преди да напусна този свят. Надявам се, че образът на твоята доброта и любовта ми към теб, ще бъдат достатъчни за Бог да разбере, че имам понятие за Рая и лелея за неговата ценност. Може би така той ще ми прости и ще ме приеме у дома.
Завинаги твоя,
Сара
Отне ми малко време да посегна към следващото писмо. Вече чувствах болка в гърдите. Беше така отчайващо тъжно да четеш обяснението в любов на тази жена, без да ти е известно защо непознатата е била разделена с някого, на когото е държала толкова много. Малка част от мен завидя за нейната любов. По-голяма част от мен разбираше, че не бива да е така. Тя очевидно беше страдала, макар и да беше познала дълбоко чувство.
Взех следващото писмо, отчаяна да науча причината за тяхната раздяла и нейното попадане в затвора.
Сара Рандъл
Затворнически № 50678
Изправително и рехабилитационно заведение за жени
Уилмингтън
Делауер, 19801
23 април, 1976 г.
Мой скъпи Джордж,
Толкова много съжалявам. Исках да обясня всичко в първото си писмо. Наистина имах такова намерение. За миг изгубих кураж. Но ми се стори най-важно да ти кажа, че те обичам. Само че не по-малко важно е да ти обясня, че не обичах Рон.
Признах се за виновна, защото това беше самата истина, Джордж. Аз убих Рон. Убих съпруга си.
Той не заслужава да бъде наричан така. Беше жесток. Повече от жесток. Ясно ми е, че не съществува достатъчно добро извинение за отнемането на човешки живот. Но аз се защитавах. Бях търпяла толкова много прекалено дълго. Той не спираше да ме наранява. От вечерта на сватбата ни до деня, когато го застрелях, Рон ме нараняваше.
Не исках да се омъжвам за него. Той ме принуди. Във вечерта на сватбата ни той взе… Никога не съм го желала. Нито веднъж през целия ни брак не го пожелах.
Превръщах се в нищо. Изгубих самоличността си и вината беше негова. Той ми отне всичко. Отне ми теб.
В онази вечер се прибра у дома ядосан за нещо. Толкова беше ядосан. И преди беше заплашвал да ме убие, а последния път беше така гневен, че почти успя. Би ме, докато не изпаднах в безсъзнание. Беше повикал лекар от друг град. Плати му много пари, за да си мълчи. Рон обясни на всички, че съм заминала за няколко седмици на спа курорт.
Така че знаех. Когато се прибра у дома онази вечер, знаех, че ще ме убие. Чувствах го. Не мога да го обясня. Просто го усещах дълбоко в себе си. Успя да ме удари няколко пъти, преди да му се изплъзна и да се добера до оръжието му. Знаех къде го крие. След последния път се бях погрижила да съм наясно.
Започна да ми се подиграва. Заяви, че не съм имала куража да извърша подобно нещо.
Гръмнах го в сърцето. И бях изненадана. Наистина изненадана, когато това го уби. Просто исках да спре.
Застрелях го.
Моля те, прости ми, Джордж.
Чувствам се виновна. Засрамена. Наистина е така. Но също така чувствам облекчение, че съм свободна от него. Може би, ако ти ми простиш, ще успя да простя и на себе си.
Завинаги твоя,
Сара
Бях изненадана от капката, която падна върху писмото, и го дръпнах далеч от сълзите си. Болката в гърдите ми се беше усилила, докато четях второто писмо и за пръв път от много време бях заплакала. Плачех за тази безлика жена. Плачех заради безсилието й, заради болката й и от неподправения срам от свободата, която пробудиха у мен думите на Сара.
Телефонът звънна и аз скочих стреснато на крака. За миг всичко около мен беше изчезнало, включително и апартаментът.
Зарових в чантата си за апарата, а раздразнението, което почувствах, задето прекъсват заниманието ми, мигом се изпари, като видях кой звъни.
Беше Матю. С Матю бяхме приятели от двайсет и пет години. Той беше единствената ми останала връзка с някогашния ми живот в Айова.
— Здравей – усмихнах се.
— Здравей, извинявай, че се обаждам толкова късно.
— Не се извинявай. Всичко наред ли е?
Той въздъхна тежко и накара линията да запращи.
— Майката на Хелена беше приета в болница с пневмония.
Знаех, че Хелена е много близка с майка си.
— О, боже. Какво казват лекарите?
— Надяваме се да се пребори, но пак ще има период на възстановяване. Ще остане при нас, докато трае той.
Изведнъж ми стана ясно защо звъни. Всяка година заминавах на почивка за годишнината от смъртта на сестра ми. Тази година не успях, защото колежката ми доктор Уитъкър вече беше подала молба за отпуска за същия период. Отказа дори да обмисли промяна на датите си за почивка. Ненавиждах дори мисълта, че ще се наложи да работя във време, което неизбежно беше тежко за мен. Следващото най-добро нещо, което можех да предприема, беше да планирам почивка с най-добрия си приятел. Имах планове след две седмици да се срещна с Матю, Хелена и Пери в Кий Уест и да си устроим съвместна ваканция. Никога не се прибирах у дома в Айова, така че подобни пътувания се явяваха като единствената възможност да се видим.