— Пфу.
— Не трябваше да казвам нищо. Просто… След като реши да останеш, трябва да бъдеш подготвена, че ще срещнеш Дейна. Защото това е неизбежно. А не исках да я видиш и да се почувстваш застрашена, защото не бива. Цялата тази красота прикрива нещо наистина грозно. Ти… Ти си красива във всяко отношение, Джесика. Купър го вижда.
Въздъхнах тежко.
— Ти си толкова мила. И благодаря, задето ми повдигаш духа – сега обаче ми се щеше да знам точно как изглежда Дейна, защото в главата ми беше придобила образа на Кейт Ъптън.
— Та, обратно на темата… Обясни какво имаше предвид като каза, че „Анита може да е последният ти пациент за известно време. Може би завинаги.“
Съобщих й за решението си да си взема почивка от медицината.
За разлика от Купър, който пожела да чуе всички подробност зад моето решение, Бейли просто го прие. Това ме изненада, като се има предвид как изобщо не проявяваше разбиране към „загадъчното“ решение на Вон Тримейн да се задържи в Хартуел.
— Добре, разбира се, че можеш да кажеш не, но как ще се чувстваш да работиш за мен за известно време, докато решиш какво имаш желание да правиш? – тя се усмихна широко и закима развълнувано заради идеята си.
Бях изненадана от предложението.
— Какво да работя за теб?
— Том все ми опява да наема някого да ми помага – да поделя с друг човек отговорността. В общи линии ще вършиш същото като мен. Заплатата обаче няма да е като тази, на която си свикнала. – Посочи ми колко ще изкарвам и то беше доста по-малко от получаваното в затвора.
— Осъзнаваш, че преди никога не съм работила в хотелиерския бизнес, нали?
— Лекар си, Джес, а това предполагам значи, че си наистина умна. Убедена съм, че ще се справиш с ръководството на хотел.
Тази мисъл накара у мен да се надигне вълнение. Все пак Бейли наистина обичаше работата си тук. А аз наистина обичах хотела. Може би търсех точно това.
— Добре – усмихнах се широко. – Добре, приемам.
— Иха! – Бейли заподскача на леглото. – Добре. Почивката ти свършва след два дни, така че ще започнем тогава.
— Отлично. Благодаря ти.
— За какво са приятелите?
— Имам толкова за вършене. Като за начало трябва да напусна работа.
Бейли се намръщи.
— Ами ако не ти дадат препоръки, задето напускаш без предупреждение?
— Вероятно няма да ми дадат препоръки – бях наясно, че е редно това да ме смущава, предвид, че съществуваше шанс да поискам да се върна към медицината, но изведнъж се почувствах ужасена от перспективата да се върна в Уилмингтън. Върнех ли се обратно на работа, за да спазя двуседмичното предупреждение, знаех, че съществува вероятност да започна да се убеждавам отново и отново как животът ми там е онова, което заслужавам. Щях да дам на заден и нямаше да пристигна обратно в Хартуел.
— Може би е редно да се върнеш за няколко седмици. Ще запазя мястото ти тук.
Поклатих непреклонно глава.
— Не мога да се върна там.
Изведнъж върху лицето на приятелката ми се изписа решително изражение.
— Случва ли се нещо, за което да не знам? Боиш ли се да се върнеш там?
Да. Но не по причините, които може би сглобяваше в главата си тя.
— Върна ли се там, знам, че е възможно да дам на заден. Ако се върна обратно, може да се откажа. Имам предвид да не напусна. Съществува възможност да реша да остана.
Бейли се успокои.
— Схващам. Знам, че бях опиянена и развълнувана, задето оставаш, но също така осъзнавам какво сериозно решение е това. Съвсем естествено е, че част от теб се пита дали не е налудничаво. Така че разбирам. Аз също не бих се върнала.
— Благодаря. Чувствам се ужасно, че погаждам такъв номер на хората в затвора, но не съм единственият лекар, който работи там…
— В живота понякога се налага да проявиш малко себичност.
У мен се надигна чувство на вина.
— Да.
* * *
— Какво имаш предвид с това, че няма да се върнеш, по дяволите? Как така напускаш и искаш да опразня апартамента ти вместо теб? – крещеше Фатима в слушалката няколко часа по-късно.
Вече се бях обадила на завеждащия личен състав да му съобщя, че ще пратя по факс молбата си за напускане. Не остана особено доволен, но аз се опитах да смекча чувството си за вина, като си напомних, че в затвора има и двама други лекари, които можеха да поемат задълженията, докато наемат друг общопрактикуващ. Всъщност доктор Уитъкър сигурно щеше да ликува.
Все пак това не ме остави с приятно чувство. През целия си живот на възрастен човек не бях подхождала безотговорно.
— Какво имаш предвид, по дяволите? – повтори Фатима въпроса си в отговор на моето мълчание.
Прочистих гърло.
— Имам предвид, че оставам в Хартуел.