— Здравей – поздрави го и се намести на бар стола пред него.
— Здравей и на теб – отвърна той и сведе поглед към устните й. – Само това ли ще получа?
— Хм – тя го огледа. – Днес бил ли си послушен?
Потребността му от нея нарастваше все повече.
— Всъщност не, докторе – промърмори той и се наведе над бара, та само тя да може да го чуе. – Днес през главата ми минаваха какви ли не мръсни мисли.
Джесика прехапа устна в опит да възпре въодушевената си усмивка.
— Свързани с мен, надявам се.
— До последната.
— В мръсните мисли няма нищо лошо – промърмори в отговор тя и също се наведе напред.
Целувката му беше мека и сладка, докосна с върха на езика си нейния и после се отдръпна.
— Дразниш ме – промърмори тя с широка усмивка.
Някой прочисти гърло. Шумно. И именно тогава Купър си припомни къде се намираха.
По дяволите. Лекарката си имаше свой начин да кара всичко на света, освен нея да изчезва.
Бейли беше онази с прочистеното гърло.
— Просто реших да ви подсетя, че си имате публика – помаха към него с един пръст като малко момиче.
— Бейли – отбеляза присъствието й той.
Тя му се усмихна.
— Добре. Как вървят нещата?
— Било е и по-добре – намеси се Оли, който се беше появил от другия край на бара. – Имаме си компания – стрелна с поглед зоната с масите за билярд.
Купър въздъхна и се подготви за реакцията на Бейли. В мига, щом зърнеше Дейна, щеше да обясни на Джес коя е тя. И Купър не очакваше с нетърпение този момент.
За неговата изненада Бейли и Джесика придобиха шокиран вид, когато се обърнаха да погледнат.
Какво по дяволите…
— Дейна? – простена Бейли и завъртя глава да му отправи убийствен поглед, но Купър беше прекалено ангажиран да изучава лицето на вече пребледнялата Джесика.
— Докторе? – отрони, а в главата му се промъкна грозно подозрение. – Моля те, кажи ми, че преди не си срещала Дейна.
Бейли се намръщи.
— Разбира се, че е. Вчера. Когато…
— Бейли – накара я да млъкне Джесика.
Вместо да кротне, Бейли я изгледа ядосано.
— Не си му казала?
— Какво да ми каже? – тросна се той.
— Не исках да го стресирам – просъска Джесика.
— Да го стресираш? Той има право да знае, че тя те тормози.
— Какво? – този път гласът му беше по-силен и привлече внимание, но Купър не даваше пет пари. Кръвта му бързо приближаваше точката на кипене, когато спираше да действа здравият разум.
Джесика погледна към него, а в прелестните й очи се четеше неохота.
— Вчера дойде в хотела да ме предупреди да отстъпя – обеща да предприеме каквото е нужно, за да си те върне обратно и заяви, че накрая, когато победи, аз ще свърша с разбито сърце.
— О, а освен това се представи като твоя жена – изпухтя Бейли. – В сегашно време.
Каква шибана история само!
Завладя го мисълта, че Дейна ще се опита да му отнеме Джесика, както му беше отнела всичко друго.
Нямаше начин да стои отстрани и да я остави да й се размине подобна гадост.
— Здравейте, всички – изведнъж до Бейли изникна Далия с широка усмивка на лицето.
Купър почти не отчете присъствието й. Гневът му го заслепяваше.
Заобиколи бара и вдигна плота с такава ярост, че за малко да го изкърти от пантите. Беше смътно наясно, че някой вика името му, но нямаше да спре заради никого.
Дейна вдигна поглед точно преди да удари топка върху билярдната маса, а приятелките й се обърнаха да го наблюдават как приближава с напориста крачка към тях.
Докато крачеше към нея, забеляза неудобство в изражението й.
Хубаво.
Избута от пътя си две от приятелките й и се опря на масата за билярд, така че лицето му да се изравни с това на Дейна. Искаше думите му наистина да проникнат в главата й.
— Чуй ме много добре. Между нас с теб е свършено, Дейна. Свършено. Не те искам. Никога няма да те поискам отново и не разбирам колко пъти трябва да го повторя, преди да го проумееш. Така че… Отправиш ли отново заплахи към Джесика или тормозиш ли ме отново, ще се обърна към шерифа, защото се държиш като шибана откачалка.
Дейна потрепери.
— Разбираш ли ме?
Тя го гледаше шокирано.
— Разбираш ли ме? – кресна той.
Целият бар беше притихнал.
Дейна преглътна и се отдръпна от него. Кимна бавно.
Купър също се изправи.
Не можеше да я понася пред погледа си.
Поуспокои се малко, защото усети, че най-накрая е успял да предаде посланието и каза с по-тих, но не по-малко ядосан глас:
— Сега се разкарай от бара ми и никога не се връщай, мамка ти.
Някои от приятелките й изглеждаха засрамени, докато взимаха чантите си, но не и Дейна. Тя задържа главата си високо вдигната, докато напускаше бара и отказа и за секунда да изглежда унизена.