— Джордж със сигурност няма да продаде на него – намеси се Далия, но думите й прозвучаха тревожно.
Вон се изправи на мястото си до мен. Изражението му беше мрачно.
— Бекуит се мести в Канада за постоянно. Ще продаде на предложилия най-висока цена.
Бейли направи гримаса.
— Джордж не е само бизнесмен, Тримейн. Също така е жител на Хартуел. Няма да продаде на Девлин.
Той изръмжа невярващо в отговор.
— По-лошият възможен сценарий – вметна Купър. – Може и да продаде.
— Е, ти имаш купища пари – посочи Бейли към Вон. – Ти го купи.
— Аз съм бизнесмен. Имам хотел тук. Не ми трябва втори. Не преследвам, каквото не ми е нужно.
— Ами онова, което искаш? – изпухтя тя.
Стоманеносивите му очи изведнъж се присвиха, а тонът му стана гърлен, секси и доста опасен.
— О, госпожице Хартуел, едва ли ще ти хареса, ако подгоня онова, което искам.
Ококорих се заради очевидния намек и крадешком се опитах да хвърля поглед към Бейли. По изключение беше успял да я накара да млъкне. Устните й бяха разтворени в шок и личеше, че се мъчи да си разясни какво означаваше коментарът му.
Погледнах към Купър, който беше забил очи в бара и се подсмихваше развеселено. Той почувства, че го наблюдавам и вдигна очи към мен, забеляза ококорения ми вид и се ухили.
— Хм, Въпросът е – Далия отправи озадачен поглед към Вон, – че трябва да предприемем нещо, за да го спрем. Идеи?
— И това е знак да си вървя – отвърна Вон.
— Разбира се – сряза го Бейли. – Разбира се, че ще си тръгнеш.
— Явих се единствено като вестоносец.
— Подхожда ти да носиш вести за гибел. Добра работа – отбеляза тя със сарказъм.
Той завъртя очи към Купър и направи страдалческа физиономия.
Купър едва се удържа да не се разсмее.
— Благодаря за информацията.
Вон кимна, преди да се обърне към мен.
— Лека нощ, доктор Хънтингтън.
— Можеш да ми казваш Джесика – отговорих.
Чух Бейли да изписква от възмущение зад мен.
Той също я чу и се усмихна.
— Джесика – отмести очи към Далия. – Госпожице Макгуайър – Вон тръгна към вратата, без да удостоява Бейли с поглед и подвикна през рамо: – Лека нощ, госпожице Хартуел.
— Тримейн – изръмжа под нос Бейли.
Костваше ми огромни усилия да не избухна в смях.
— Дявол го взел – провикна се изведнъж Стария Арчи от другия край на бара. – Това помрачнява нещата, но все така помня как каза, че следващото питие е от заведението, Купър.
— Как иначе, Арчи – отвърна Купър и се запъти да го обслужи.
В мига, щом Арчи се обади, аз се замислих за Анита и се почудих как ли вървяха нещата при нея. Арчи нямаше вид да е угрижен и допуснах, че резултатите още не са излезли.
— Здравей, Арчи – Далия седна на бар стола до Бейли. – Как е Анита?
— О, не се чувства особено добре. Правят й някакви изследвания, но аз не съм обезпокоен – усмихна се уморено. – Знаеш я Анита. Тази жена е направена от стомана. Все пак живее с мен.
Далия се усмихна на шегата му.
— Кажи й, че съм питала за нея.
Той кимна и пое халбата с наливна бира, която Купър плъзна към него.
— Добре, да забравим за миг бомбата, която Тримейн пусна така драматично – обади се Бейли, като още звучеше разлютена. – Ред е за подобаващо представяне.
Седнала между нас двете, тя докосна ръката ми и погледна към Далия.
— Далия, запознай се с Джесика – погледна към мен и докосна ръката на Далия. – Джесика, запознай се с Далия.
Усмихнах се и протегнах ръка през Бейли, за да стисна тази на Далия.
— Радвам се най-накрая да се срещнем.
Тя ми се усмихна широко.
— Аз също. Както изглежда, предизвикала си известно вълнение наоколо.
В мига, щом подхванахме разговор, установих, че Далия Макгуайър представлява интригуваща смесица от възхитителен характер и красиви черти. През повечето време беше сладка, защото в маниера й имаше известна ексцентричност – заради начина, по който правеше преувеличени физиономии, без значение дали се смееше, или се преструваше на ужасена или изненадана – но когато беше спокойна и сериозна, беше наистина красива. Косата й беше нещо, за което да й завиди човек. Беше черна и гъста и се спускаше надолу на пищни вълни. Над големите й кристалносини очи беше надвиснал гъст бретон, който само допълваше привлекателността й. Имаше деликатен нос и прелестни устни, а това в комбинация с големите й очи ми напомняше за куклите Брац, които колекционираше кръщелницата ми. Далия и Бейли имаха сходен тен с цвят на сметана и праскови – само дето Далия нямаше симпатичните лунички, обсипващи носа на Бейли.
Онова, което добавяше към очарованието на Далия, беше ръстът й. Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но също така заоблена. Моят ръст разпъваше извивките ми. Този на Далия като че подчертаваше нейните, а освен това тя беше облечена в прилепнала лятна рокля, която изтъкваше чувствеността й. Почудих се дали има жив мъж, който да не точи лиги, когато Далия Макгуайър мине покрай него.