Изпълни ме топлина.
— Наистина ли?
Тя се усмихна с неохота.
— Да.
— Наистина държа на него. Просто искам… Искам да му осигуря малко щастие. Той го заслужава.
— Заслужава човек, който да бъде открит и честен към него – огледа ме преценяващо и в очите й се прокрадна тъга. – У теб има нещо. Не мога да кажа точно какво… но нещо не си е на мястото. Не ти вярвам.
Гадост.
Това ме жегна повече, отколкото очаквах.
Издишах леко разтреперано.
— Какво мога да направя, за да промениш мнението си?
Тя повдигна рамене.
— Да се задържиш наоколо. Само времето ще покаже.
* * *
— Вуйчо Купър каза, че си хирург – отбеляза Джоуи с уста, пълна със сандвич.
Двамата с Купър се бяха върнали от мястото, където строяха замъка. Бяха направили безброй снимки на пясъчния си рекорд (замъкът беше доста епичен) и най-накрая дойдоха да облекчат напрежението между мен и сестрата на Купър.
— Бях – казах в отговор на изявлението на Джоуи.
— Хирург на глави или на сърца?
Засмях се заради любознателния му въпрос. Наистина ли разговарях с осемгодишен на тази тема?
— Никое от двете. Бях нещо, което се нарича общ хирург.
Той сбърчи сладкото си малко личице.
— Какво е това?
— Хирург, който помага да се решат проблеми със стомаха, хранопровода – започнах да соча към различни места по тялото си, като реших да не опростявам прекалено нещата, – тънките черва, черния дроб, жлъчните пътища, жлъчния мехур и панкреаса.
— Ха – той се намръщи. – Дори не знам какво представляват някои от тези неща – изглеждаше смутен от това. – Какво е храно… – не успя да довърши думата.
— Хранопровод.
Повтори я няколко пъти, докато не прозвуча, както я произнасях аз.
— Тръба, която свързва гърлото ни със стомаха.
— О – кимна. – Беше ли гнусно? Да си хирург? – Направи гримаса при мисълта.
Купър се изхили до мен и аз също се разсмях.
— За някои хора е малко гнусно. Но мен никога не ме е притеснявало.
Джоуи поклати глава.
— Веднъж видях вътрешностите на куче. Не ми хареса.
Повдигнах вежда.
Кат ми отправи натъжен поглед.
— Кучето на съседите ни беше прегазено миналата година. Джоуи го намери.
— О, не – бях истинска любителка на кучета. Като бях дете, имахме красив лабрадор на име Хейзъл, и бях съкрушена, когато умря от старост. Мразех тъжни истории за кучета.
— Обичаш ли кучета, докторе? – попита меко Купър.
Кимнах.
Очите му ми се усмихнаха.
— Аз също.
— Защо си нямаш? – припомних си как играеше с кучето на онази жена на плажа. Можех да си го представя редом с голямо куче, което да го придружава на сутрешните му кросове по брега.
Кат изръмжа до мен.
— Човек да се чуди.
Озадачена повдигнах рамене към Купър и зачаках да ме осветли. Той въздъхна.
— Дейна мразеше кучета.
— И деца – припя Джоуи.
От двете ми страни Купър и сестра му се напрегнаха и аз се зачудих за какво ли беше всичко това. Нямаше да питам в присъствието на Джоуи.
— И така – побързах да сменя темата. – Чувам, че си един вид музикален гений.
Той поклати глава напълно сериозен и с вид на пораснал.
— Много съм добър.
Сдържах смеха си и побутнах Купър с рамо. Той ми се ухили, а гордостта направо струеше от него.
— Е, ще се радвам да те чуя да свириш. Бейли има пиано в хотела.
— Знам – той закима, а очите му светнаха. – Тя ми позволява да свиря на него.
— Е? – погледнах към Кат и Купър. – Ще имате ли нещо против?
Оказа се, че също като всяко гордо семейство изобщо не възразяваха и бяха ентусиазирани да чуя колко е добър Джоуи.
— Е, това се казва изненада – отбеляза Бейли, щом влязохме в хотела. Излезе иззад бюрото на рецепцията и мигом се хвърли да прегърне Джоуи, който я потупа по гърба като някой четирийсетгодишен мъж.
Когато се отдръпна, й усмихна се широко.
— Джесика би се радвала да ме чуе да свиря.
Бейли също се усмихна.
— Наясно си колко обичам да те слушам, хлапе. Пианото – посочи към пианото „Стейнуей“, което стоеше в салона на хотела – е изцяло на твое разположение.
— Чака те истинска наслада – увери ме Купър и стисна ръката ми, докато следвахме Джоуи.
— Какво искаш да чуеш? – обърна се Джоуи към мен.
— Ти избери.
Когато до ушите ми достигна първата нота от произведението на Чайковски, не можех да повярвам. И когато разпознах мелодията от сцената с умиращия лебед в „Лебедово езеро“, всеки мускул в тялото ми застина.
На част от мен се налагаше да се справи с благоговението, което изпитвах, докато наблюдавах осемгодишното момченце да изпълнява Чайковски.