Но друга, много по-голяма част от мен, беше ангажирана с мисли за малката ми сестричка и с факта, че годишнината от смъртта й беше едва след трийсет и един дни.
Постоянно се мъчех да ги избутам настрани, като се надявах, че новото ми ежедневие тук, вълнението от установяването на ново място, ще ми помогнат да забравя. Все едно обаче някой не искаше да забравя. Някой нямаше желание най-накрая да намеря покой след всички тези години.
При спомена как сестра ми изпълнява ролята на умиращия лебед очите ми се напълниха със сълзи. Джулия обичаше да танцува още от малка и имаше талант за балерина. Танцува до самия край. Най-накрая беше поканена за прослушване в Американската академия по балет. Не я приеха.
Това беше нещото, което я поддържаше фокусирана. Тласкаше я напред.
Оттам нататък всичко се разпадна.
Бейли ме прегърна през раменете и ме стисна здраво, с което ме върна обратно в настоящето.
— Да, толкова е добър.
Усещах, че Купър се е втренчил в мен, но отказвах да го погледна. Не исках да разбере, че емоциите ми не са свързани с Джоуи.
— Изумителен е – прошепнах.
Защото въпреки онова, което ми причини музикалният му избор, хлапето наистина беше изумително.
Топла силна длан покри моята. При допира на Купър не можах да се спра и погледнах нагоре към него. Той се взираше в мен със загриженост.
Видя прекалено много.
Стиснах ръката му и се усмихнах, за да прикрия онова, което не исках да бъде видяно.
— Сигурно си ужасно горд – прошепнах.
Кимането му за отговор беше бавно, защото продължаваше да ме изучава настойчиво.
За щастие Джоуи приключи и ми се отвори възможност да избегна Купър, като започнах да надавам възгласи и да ръкопляскам заедно с Бейли и Кат.
— Е? – Джоуи се завъртя на мястото си, за да се усмихне към мен. – Хареса ли ти?
Отвърнах на усмивката му.
— Да ми хареса ли? Влюбих се! Ти, господин Лоусън, притежаваш ръцете на хирург от световна класа.
Лицето на Джоуи светна, преди той бързо да оклюма.
— Нали помниш, че вътрешностите ми се струват гнусни?
Кат се засмя и приближи до сина си, за да го притисне към себе си.
— Явно ще трябва да си останеш музикален феномен.
Той се усмихна широко на майка си, стана от столчето пред пианото и се втурна към мен. Наклони глава назад, за да ме погледне в очите.
— Сега какво?
Меланхолията ми започна да ме напуска. Джоуи беше очарователен и това, че видимо ме харесваше, ми действаше затрогващо.
— Хм – почуках с пръст по брадичката си и се замислих за човек, когото не бях виждала от няколко дни.
— Обичаш ли книгите? – имах подозрението, че е точно така.
Бях права.
Сините му очи станаха кръгли.
— Обожавам книгите!
— Така ли? Коя ти е любимата?
— Не мога да избера само една, глупаче – подигра ми се.
Засмях се. О, да. Определено трябваше да се запознае с Еймъри.
— Знам едно място, където има много книги – погледнах към Купър и Кат. – И кафе за нас.
Купър поклати глава, но се усмихваше.
— Няма как да си сериозна, докторе. Тя ще получи инфаркт, ако влезем всички заедно.
— Не мисля така – погледнах надолу към Джоуи. – Довери ми се.
Не след дълго се озовахме в „Еймърис“. Книжарницата беше значително по-пълна, отколкото бях свикнала, и гъмжеше от туристи, дошли за по чаша кафе или да потърсят хубава книга, която да четат на плажа. Зад щанда на кафенето стоеше момиче, което не бях виждала преди, а Еймъри помагаше на клиент в книжарницата. Зоната за четене обаче беше празна – сигурно защото навън беше толкова хубаво.
Еймъри ми се усмихна веднага щом ме видя, приключи с клиента си и приближи към мен. Завлачи крака щом осъзна, че Купър е с мен.
— Здравей – усмихнах й се широко. – Познай кой реши да се задържи в града ви?
— Чух – отговори тя, а усмивката й сега беше срамежлива. – Айрис ми каза.
— Говориш с Айрис? – почуди се Кат, неспособна да прикрие изненадата си.
Еймъри мигом поруменя.
— Доведох някого, който обича книгите – вметнах аз, за да я разсея и побутнах Джоуи към Еймъри.
Колкото до Джоуи, той се беше втренчил нагоре в Еймъри с леко зяпнала в учудване уста.
Щом пък погледна надолу към Джоуи цялата плахост на Еймъри, като че изчезна.
— Здравей.
Джоуи просто примигна към нея.
Изкисках се сподавено и положих длани върху раменете му.
— Защо не отидеш с Еймъри и тя ще ти помогне да избереш книга? Подарък от мен.
Той кимна, като все така не откъсваше очи от нея и учудването му само се усили, когато Еймъри протегна ръка към него.