Беше ми ядосан.
Двойна гадост.
След известно време гърдите му започнаха да се повдигат и спускат равномерно и сънят го отнесе. Аз не извадих този късмет. Вместо това го гледах с надеждата, че в бъдеще ще имам още много възможности да го гледам как спи, но уплашена, че това можеше и да не се случи.
Щеше ми се да не бях посвещавала години да градя толкова много защитни прегради срещу болката от миналото, че да бях направила почти невъзможно да се изправя срещу нея.
Щеше ми се да бях достатъчно смела да му разкажа всичко.
Да споделя с него как преди време извърших нещо изключително, за да спася обичан човек.
Нещо изключително и ужасно.
От оркестрината звучеше музика и караше балерината на сцената да се носи във въздуха. Наблюдавах я, а гърдите ми бяха на път да се пръснат от гордост.
Джулия.
Щастието, облекчението, всепоглъщащата потребност да се втурна на сцената и да я стисна здраво ме изненадаха. Все едно не я бях виждала от години, а не от седмици.
Почувствах очите ми да парят от сълзи, заради красотата, която сътворяваше тя; разказваше трагичната история с цялото си тяло. Превъплъщаваше една наистина ефирна и завладяваща Одет.
Никой не можеше да откъсне очи от нея.
Натрапчивата ми потребност да я видя, да я прегърна, ме изтръгна от магията и аз седях нетърпеливо сред публиката в очакване завесата да се спусне в края на първо действие.
След като свърши, забързах към гримьорните, като блъсках грубо хората и пренебрегвах недоволното им мърморене. Джулия беше уговорила да получа достъп и скоро, но както на мен ми се стори, след векове, си проправях път сред балерини към гримьорната на сестра ми.
Когато най-накрая се добрах, поех дълбоко въздух, а цялото ми тяло трепереше.
Защо имах усещането, че не съм я виждала от безкрайно много време?
— Джулс? – произнесох меко, щом отворих вратата.
— Влез.
При прозвучаването на гласа й почувствах силна болка дълбоко в гърдите си.
Прииска ми се да вия в агонизираща наслада.
Тя стана от стола си в малката гримьорна. Втренчих се в стъпалата й с ясното съзнание, че под обувките те бяха червени и наранени. Потреперих. Нямах представа как търпеше болката през всички тези години.
Джулия се понесе към мен.
Или поне на мен така ми изглеждаше.
Виждах я така от много години.
Балерините вървят по различен начин от нас; с приплъзване, с грация, с изправени гърбове. Походката й беше самоуверена, царствена, излъчваща сила. Такава невероятна сила.
Очите ми обходиха красивата ми сестра. Имаше меки черти също като мен, но нейните бяха по-закръглени. Носле като копче. Уста като напъпила роза. Единствената прилика се изразяваше в големите ни лешникови очи.
Но мекотата на лицето й, уязвимостта, четяща се в кръглите й очи, бяха в контраст със силата, която притежаваше тялото й. По фигурата на сестра ми нямаше един грам тлъстина. Беше изключително слаба и всеки неин крайник беше изваян от мускул.
Не познавах друг човек с такова силно тяло като това на Джулия.
След като… Ами… тя се фокусира толкова много върху танцуването, тялото й се промени и музиката я правеше все по-силна и по-силна.
Но само трябваше да се вгледам дълбоко в очите й, за да ми е ясно, че душата й е слаба и наранявана зад тази стоманена клетка.
Избутах мисълта от главата си и се втурнах към нея. Тя се засмя и мигом ме прегърна. Беше по-висока от мен. Още от дванайсет вече стърчеше над мен. Имахме си шега, че всъщност аз съм нейната малка сестра, а не обратното.
Почувствах се задушавана от необяснима болка и я стиснах по-здраво.
— Хей – тя ме стисна в отговор. – Добре ли си?
— Беше толкова красива там на сцената, това е всичко – обясних и се отдръпнах, та да запечатам в съзнанието си лицето й. В момента то беше покрито със сценичен грим. Намръщих се. – Трябва да махнеш това нещо от себе си веднага щом изпълнението ти свърши.
Тя се усмихна и кимна, а после се обърна към огледалото да провери дали косата и гримът й са наред. Щом вече беше с гръб към мен, попита:
— Мама и татко тук ли са?
Гневът, болката и разочарованието не бяха нови чувства за мен, ала потръпнах вътрешно, когато казах:
— Не, миличка. Този път не. Но леля Териза е тук.