— Възможно е да са решили, че рискът си струва. Както и да е. Лекарската чанта, изработена в Англия, е единствената улика, която би ни помогнала да открием асасина.
Господин Уедърол кимна.
— Ще го намерим, мадам. Не се съмнявай.
Това се случи преди три години. Оттогава няма и следа от лекаря. Покушението срещу нас потъна в историята като просяк, погълнат от парижката мъгла.
13 април 1778
Искам тя да оздравее. Мечтая да настъпи ден, когато слънцето ще изгрее, прислужниците ѝ ще влязат в покоите ѝ, ще дръпнат завесите и ще я видят седнала в леглото като преродена. Искам слънцето, нахлуло през прозорците ѝ, да озари притъмнелия ни дом и да прогони скръбните сенки, блуждаещи из него, да докосне татко, да го съживи и да ми го върне. Копнея отново да чувам песни и смях от кухнята. Искам да загърбя сдържаната тъга и да се усмихвам истински, а не да прикривам болката, опустошаваща душата ми.
И повече от всичко искам мама да е пак с мен. Моята майка, моята учителка, моята наставница. Не само я искам — имам нужда от нея. Всеки ден и всеки миг се питам какъв ще е животът без нея. Знам. Немислимо е.
Искам мама да оздравее.
По-късно през същата година срещнах Арно.
Откъс от дневника на Арно Дориан
12 септември 1794
Връзката ни се кали в огъня на смъртта — смъртта на моя баща.
Колко продължиха нормалните ни, традиционни отношения? Половин час? Бях във Версайския дворец с татко, който имаше работа там. Помоли ме да го почакам и докато седях на стола, размахал крака, и наблюдавах придворните със синя кръв да сноват напред-назад, кой мислите се появи? Елиз дьо ла Сер?
С усмивка, която щях да заобичам, с червени коси, които тогава не значеха нищо за мен, и красота, която очите ми по-късно щяха да попиват жадно, ала сега оставаше невидима за детския ми поглед. Все пак бях само на осем години, а осемгодишните момчета не обръщат внимание на осемгодишните момичета, освен ако те не са по-особени. Като Елиз. Имаше нещо различно у нея. Да, тя бе момиче, ала още през първите секунди от запознанството ни разбрах, че не прилича на никое друго момиче.
Гоненица. Любимата ѝ игра. Колко ли пъти сме я играли като деца, а и по-късно? Сякаш никога не сме спирали.
Тичахме по огледалните мраморни подове на двореца, заобикаляхме мебели и колони. Дори сега дворецът ми изглежда огромен, с невероятно високи тавани и зали, простиращи се сякаш докъдето поглед стига, с високи сводести прозорци с изглед към каменни стълбища и просторни морави.
А тогава? Тогава ми се струваше необятен. И въпреки това, макар да се намирах на огромно непознато място и всяка стъпка да ме отдалечаваше от заръката на татко, аз не успявах да устоя на изкушението на новата си приятелка. Момичетата, които познавах, не бяха като нея. Те се вкаменяваха и присвиваха презрително устни пред всичко момчешко; ходеха на няколко стъпки след майките си; не тичаха, заливайки се от смях, из Версайския дворец, глухи за сподирящите ги възмутени възгласи, увлечени от шеметната бързина и радостта от играта. Още тогава ли се влюбих, питам се?
Точно когато се почудих дали ще успея да намеря обратния път, тревогите ми се оказаха напразни. Чух вик и забързани стъпки. Видях войници с мускети и съвсем случайно се озовах на мястото, където татко бе срещнал убиеца си. Коленичих до него, докато поемаше сетния си дъх, а щом най-сетне вдигнах поглед от безжизненото му тяло, видях спасителя си, своя нов настойник — Франсоа дьо ла Сер.
Откъс от дневника на Елиз дьо ла Сер
14 април 1778
Той дойде да ме види днес.
— Елиз, баща ти е тук — уведоми ме Рут. Както на всеки друг, поведението ѝ се промени в присъствието на татко. Тя се оттегли с реверанс и ни остави сами.
— Здравей, Елиз — поздрави той сдържано от прага.
Спомних си вечерта преди години, когато с мама се върнахме от Париж, оцелели след ужасното нападение в алеята, и колко трескаво ни прегръщаше татко тогава. Толкова крепко, че се опитвах да се отскубна от ръцете му, за да си поема въздух. Сега бих дала всичко да се озова в обятията му, ала сега осанката му ми вдъхваше по-скоро страхопочитание. Той закрачи из стаята, сключил длани зад гърба. Спря, погледна през прозореца, без всъщност да вижда моравите отвъд. Вперила очи в неясното отражение на лицето му в стъклото, го чух да проговаря, без да се обръща: