— Дойдох да те попитам как си.
— Добре, благодаря, татко.
Настъпи тишина. Пръстите ми мачкаха надиплената ми блуза. Той прочисти гърло.
— Умееш да прикриваш чувствата си, Елиз. Когато станеш Велик майстор, това качество ще ти служи добре. Някой ден Орденът ще извлича полза от силата ти, която сега въдворява спокойствие вкъщи.
— Да, татко.
Той пак прочисти гърло.
— Искам обаче да ти кажа, че когато си сама или с мен… е съвсем приемливо да не си добре.
— Тогава ще призная, че страдам, татко.
Той сведе глава. Очите му — тъмни кръгове — се отразяваха в стъклото. Знаех защо му е трудно да погледне към мен. Напомнях му за нея. За умиращата му съпруга.
— И аз страдам, Елиз. И двамата обичаме безкрайно майка ти.
(При тези думи настъпи най-подходящият момент да се обърне към мен, да прекоси стаята, да ме прегърне и да споделим болката си. Той обаче остана до прозореца.)
(При тези думи настъпи най-подходящият момент да го попитам защо, щом разбира мъката ми, прекарва толкова време с Арно, а не с мен. Ала не го попитах.)
Не говорихме повече. Не след дълго разбрах, че е излязъл на лов с Арно.
Скоро ще дойде лекарят. Той никога не носи добри новини.
Спомням си друга среща, състояла се преди две години. Извикаха ме в кабинета на татко, където чакаше и мама. Двамата бяха необичайно угрижени. Разбрах, че въпросът е сериозен, когато помолиха Оливие да ни остави сами, вратата се затвори и татко ме подкани да седна.
— Майка ти ми съобщи, че обучението ти напредва задоволително, Елиз — каза той.
Кимнах въодушевено, местейки очи ту към него, тук към мама.
— Да, татко. Господин Уедърол твърди, че след време ще се сражавам адски добре.
Татко повдигна учудено вежди.
— Разбирам. Цветистият британски израз на господин Уедърол е достатъчно красноречив. Е, радвам се да го чуя. Очевидно си наследила ловкостта на майка си.
— И ти владееш отлично изкуството да се биеш със сабя, Франсоа — вметна мама с бегла усмивка.
— Напомняш ми, че отдавна не сме се дуелирали.
— Приемам го като предизвикателство.
Той я погледна и за миг двамата забравиха сериозната тема. За секунда в стаята бяха само мама и татко, които флиртуваха.
После, бързо както започна, моментът приключи и вниманието се насочи отново към мен.
— Наближава времето да станеш тамплиер, Елиз.
— Кога ще ме приемат в Ордена, татко? — попитах го.
— Щом приключиш обучението си в „Мезон Роял“ в Сен Сир, ще станеш пълноправен член на Ордена и ще се подготвяш да заемеш мястото ми.
Кимнах.
— Първо обаче искам да ти кажа нещо. — Той погледна към мама. Сега лицата и на двамата бяха сериозни. — Става дума за Арно…
Арно вече бе най-добрият ми приятел и, предполагам, човекът, когото обичах най-много след родителите си. Горката Рут. Бавачката ми беше принудена да загърби последните искрици надежда, че ще се укротя и ще проявя интерес към заниманията, характерни за момичетата на моята възраст. Откакто Арно заживя в имението, аз постоянно имах на разположение другар в игрите — не какъв да е, а момче. И това разби мечтите на Рут.
Хвърляйки поглед назад, подозирам, че съм се възползвала от него. Той дойде при нас осиротял, останал без посока, и аз — новооперен тамплиер и егоцентрично момиче — го обсебих. Бяхме приятели и връстници, ала аз поех ролята на по-голяма сестра, при това с изключителен плам. Обожавах да го побеждавам в мними саблени двубои. Когато господин Уедърол ме обучаваше, бях плах начинаещ, склонен да допуска грешки и — както той често посочваше — да слуша сърцето, а не главата си. При схватките с Арно обаче новопридобитите умения ме превръщаха в шеметен, шлифован майстор. В другите игри — прескочи-кобила, дама, бадминтон — бяхме равностойни противници. Ала винаги печелех „сраженията“ със сабя.
В слънчеви дни скитахме из имението, шпионирахме Лоран и другите прислужници, хвърляхме камъчета в езерото. Валеше ли, играехме на табла или на карти вкъщи. Търкаляхме обръчи по дългите коридори на приземния етаж и се щурахме из стаите горе, криехме се от камериерките и побягвахме със смях, щом ни откриеха.
Така прекарвах дните — сутрин вземах уроци, за да се подготвя за бъдещето, когато ще оглавя френските тамплиери; следобед се отърсвах от отговорностите и мислите за зрелостта и отново ставах дете. Дори тогава, макар да не бих успяла да го формулирам така, разбирах, че Арно олицетворява бягството ми.