И, естествено, всички забелязваха колко сме се сближили с него.
— Не съм те виждала по-щастлива — отбелязваше примирено Рут.
— Явно си привързана към новия си другар в игрите, Елиз — констатираше мама.
(Сега, когато гледам как Арно се дуелира с татко в двора, или чувам, че двамата са отишли на лов, се питам дали мама не е ревнувала малко от новия важен човек, появил се в живота ми. Сега знам как вероятно се е чувствала.)
Не ми хрумваше обаче, че приятелството ми с Арно ще се окаже повод за загриженост. Не и до онзи момент в кабинета на татко, когато ми съобщиха, че искат да ми кажат нещо за него.
— Арно произхожда от семейство на асасини — подхвана татко.
И светът ми се разтърси.
— Но… — заекнах и се опитах да съвместя две картини, изплували в съзнанието ми. Първата — Арно, в обувки с лъскави катарами, жакет и сако, тича из коридорите на имението, направлявайки с пръчка обръча си. Втората — докторът асасин с високата шапка, изникнал в алеята, забулена в мъгла.
— Асасините са ни врагове.
Мама и татко се спогледаха.
— Преследват цели, противоположни на нашите, вярно е — кимна татко.
В главата ми закръжиха объркани мисли.
— Но… значи ли това, че Арно ще се опита да ме убие?
Мама пристъпи напред да ме успокои:
— Не, скъпа, не. Не означава нищо подобно. Арно ти е приятел. Баща му Шарл Дориан бе асасин, но Арно няма представа каква съдба му е била отредена. След време несъмнено са щели да му разкрият истината. На десетия му рожден ден вероятно, както възнамерявахме ние. По стечение на обстоятелствата обаче той дойде в дома ни в неведение какво му готви бъдещето.
— Значи не е асасин, а просто син на асасин.
Те отново се спогледаха.
— Безспорно притежава известни вродени качества, Елиз. В много отношения Арно е, бил е и винаги ще бъде асасин. Просто не го знае.
— Ала щом не знае, значи никога няма да станем врагове.
— Правилно — съгласи се татко. — Всъщност вярваме, че възпитанието ще надделее над природата му.
— Франсоа… — прекъсна го предупредително мама.
— Какво искаш да кажеш, татко? — попитах, доловила смущението ѝ.
— Искам да кажа, че ти имаш известно влияние върху него, нали?
Изчервих се. Толкова очевидно ли беше?
— Вероятно, татко…
— Той уважава мнението ти, Елиз, и защо не? Това ме радва и окуражава.
— Франсоа… — повтори мама, но той вдигна ръка да я спре.
— Моля те, скъпа, не ме прекъсвай.
Наблюдавах ги внимателно.
— Изглежда ми напълно основателно — продължи татко — ти, като приятел и другар в игрите на Арно, да започнеш да го посвещаваш в нашите идеи.
— Да му втълпява идеи? — поправи го гневно мама.
— Да го напътства, скъпа — възрази той.
— Да го напътства в разрез с природата му?
— Как бихме могли да сме сигурни? Навярно Елиз е права, че той не е асасин, докато не бъде шлифован като асасин. Нищо чудно да успеем да го спасим от мрежите на неговите хора.
— Асасините не знаят ли, че той е тук? — попитах.
— Мислим, че не знаят.
— Тогава няма причина да разбират.
— Имаш право, Елиз.
— И не е необходимо той да става… какъвто и да било.
По лицето на татко се изписа мимолетно объркване.
— Съжалявам, скъпа, не те разбрах…
Исках да кажа, че е най-добре да не го замесваме в нищо. Арно да си остане за мен, независимо как възприемаме света и как искаме да го преобразим. Накратко — да запазя непокътната частта от живота си, споделена с него.
— Елиз има предвид — разпери ръце мама, — че не е необходимо да прибързваме.
Татко сви устни, очевидно недоволен от съпротивата, която жените в семейството му оказват.
— Аз съм му настойник. Той е дете от този дом. Ще го възпитаме според възгледите си. С две думи — трябва да стигнем до него преди асасините.
— Няма причина да се боим, че асасините ще разберат за съществуването му — настоя мама.
— Не сме сигурни. Ако го намерят, ще го привлекат в ордена си. Няма да успее да им устои.
— Щом няма да устои, защо да го насочваме по друг път? — попитах умолително, макар подбудите ми да бяха по-скоро лични, отколкото идеологически. — Правилно ли е да се опълчваме на отреденото от съдбата?
Татко ме погледна строго.
— Искаш ли Арно да ти стане враг?
— Не — поклатих категорично глава.
— Най-добрият начин тогава е да му внушим нашите възгледи.
— Да, Франсоа, но не сега — намеси се мама. — Още не. Децата са твърде малки.