Той се втренчи в нея, после в мен, забеляза неодобрението, изписано по лицата ни, и изражението му видимо омекна.
— Ех, вие двете! — усмихна се. — Добре. Засега постигнахте своето. По-късно ще обсъдим отново положението.
Погледнах благодарно мама.
Как ще живея без нея?
Скоро след онзи разговор тя се разболя и се залежа в спалнята си, където цареше сумрак денем и нощем. Покоите ѝ се превърнаха в непристъпно място, където влизахме само аз, татко, камериерката ѝ Жустин и трите медицински сестри, наети да се грижат за нея — и трите на име Мари.
За другите обитатели на имението тя вече не съществуваше. Сутрешният ми режим не се промени — вземах уроци първо с учителя си, а после в гората край градината господин Уедърол ме учеше да се дуелирам — ала през следобедите вече не се отдавах на безметежни лудории с Арно; прекарвах ги до леглото на мама, уловила ръката ѝ, докато Мари — едно, две или три — се суетеше край нас.
Лека-полека Арно закръжи в орбитата на татко. Наставлявайки го, татко намираше успокоение далеч от болестта на съпругата си. И двамата се опитвахме да свикнем някак с постепенната загуба на мама и намирахме различни начини да се справим. Радостта в живота ми изчезна.
Често ме навестяваше един и същи сън. Само че не беше сън, защото бях будна. Нарича се фантазия, предполагам. Представях си как седя на трон. Знам как звучи, но все пак, ако не съм откровена в дневника си, как изобщо да го призная? Седя на трон пред поданиците си, които в съня наяве не се отличават с нищо особено, ала предполагам, че са тамплиери. Стоят пред мен, Великия майстор. Сънят наяве, разбира се, не е кой знае колко сериозен, защото аз съм десетгодишно момиче, тронът е прекалено голям, краката ми стърчат, а ръцете ми не стигат до края на ръкохватките. Аз съм най-нецарственият монарх, който бихте си представили. Така се случва понякога, когато бленуваш. Важното обаче е не как се превръщам в крал, нито че изпреварвам с десетилетия издигането си в качеството на Велик майстор. Главното за мен — и в това намирам упование — е, че от двете ми страни са мама и татко.
С всеки изминал ден силите я напускат, с всеки изминал ден той се сближава все повече с Арно и образите им от двете ми страни избледняват.
15 април 1778
— Искам да ти кажа нещо, Елиз, преди да си отида.
Тя взе ръката ми и усетих колко отмаляла е нейната. Ридание разтърси раменете ми.
— Не, мамо, моля те, не…
— Недей, дете, бъди силна. Заради мен. Отнемат ме от теб и трябва да го приемеш като изпитание, каляващо силата ти. Бъди силна не само заради себе си, а и заради баща си. Без мен той ще е уязвим за най-кресливите гласове в Ордена. Ти ще бъдеш другият глас, Елиз. Ще отстояваш третия път.
— Не мога.
— Можеш. След време ще станеш Велик майстор и ще поведеш Ордена, следвайки своите принципи. Идеите, в които вярваш.
— Това са твоите идеи, мамо.
Тя пусна ръката ми и се пресегна да ме погали по лицето. Очите ѝ бяха замъглени, а усмивката ѝ блуждаеше.
— Това са идеи, основани върху състраданието, Елиз, а ти го притежаваш в достатъчна степен. Повече от достатъчна. Гордея се с теб. Не съм се надявала да имам по-прекрасна дъщеря. У теб виждам най-доброто от баща ти и от мен. Не бих могла да поискам повече, Елиз, и ще умра щастлива. Щастлива, че съм те познавала и съм била свидетелка на раждането на величието ти.
— Не, мамо, не…
Отроних думите между ридания, разтърсващи тялото ми. Сграбчих крехкото ѝ рамо под завивките, сякаш да възпра душата ѝ да си отиде.
Червената ѝ коса се стелеше върху възглавницата. Клепките ѝ запърхаха.
— Извикай баща си, моля те… — промълви с немощен глас.
Усетила, че животът я напуска, аз се втурнах към вратата, отворих я и извиках на Мари да доведе татко. Затръшнах вратата и се върнах до леглото на мама. Краят наближаваше бързо и пред прага на смъртта тя ме погледна с насълзени очи и с най-любящата усмивка на света.
— Моля ви грижете се един за друг. Обичам ви толкова много…
18 април 1778
И аз се вледених. Блуждая из покоите ѝ, вдишвам застоялия въздух, който съм свикнала да свързвам с болестта ѝ, и знам, че ще дръпнем завесите и свежият въздух ще прогони миризмата, ала не искам, защото това ще означава, че тя си е отишла, а аз не мога да го приема.
Когато боледуваше, исках да оздравее. Сега е мъртва и искам просто да е тук. В дома ни.
Тази сутрин видях през прозореца как пристигат три карети и спират на алеята в двора. Слугите ги натовариха с пътнически сандъци, появиха се трите Мари и се целунаха за сбогом. Бяха с черни дрехи, бършеха очи и, разбира се, скърбяха за мама, ала по необходимост скръбта им е мимолетна, защото работата им е свършена, платили са им и отиват да се грижат за други умиращи жени и да изпитат същата ефимерна печал, когато следващата им задача приключи.