Казах си, че не бива да ги виня за прибързаното заминаване и задето ме оставят сама с мъката ми. Не само те не разбираха дълбочината на чувствата ми. Мама бе накарала татко да обещае да не спазва обичайните траурни ритуали и затова не спуснаха завесите на долните етажи и не покриха мебелите с черна драперия. Новите прислужници познаваха бегло мама или изобщо не я бяха виждали. Аз помнех красивата си, грациозна и грижовна майка, ала за тях тя бе химера — болна дама на легло, каквато има в почти всички къщи. Тяхната тъга бе още по-преходна от тази на трите медицински сестри — сърцето се свива за миг и толкова.
И така, животът в имението продължи да тече постарому, сякаш почти нищо не се е случило. Малцина от обитателите му скърбяха дълбоко — малцината, познавали и обичали мама. Улових погледа на Жустин и съзрях непреодолимата си болка, отразена в него. По време на боледуването допускаха единствено нея в покоите на мама.
— О, мадмоазел — отрони просълзена тя, а аз я хванах за ръката и я уверих колко признателна за грижите ѝ е била мама. Жустин се поклони, благодари ми за утехата и се оттегли.
Приличахме на оцелели в жестока битка, които споделят спомените си с поглед. В имението само ние тримата — тя, татко и аз — бяхме неотлъчно до мама в последните ѝ дни.
Минаха два дни, откакто си отиде. В нощта, когато мама издъхна, татко остана с мен, прегърнал ме до леглото, ала оттогава не съм го виждала. Рут ми каза, че плаче в покоите си, но скоро ще намери сили да излезе и не бива да се безпокоя за него. Посъветва ме да помисля за себе си, притисна ме до пазвата си и ме заразтрива по гърба.
— Излей си чувствата дете, не ги сдържай — прошепна.
Аз обаче се отдръпнах, благодарих ѝ и я отпратих — малко надменно, както сигурно разговаря Мей Каръл с прислугата.
Проблемът е, че няма какво да изливам. Не чувствам нищо.
Не можех да понасям повече атмосферата на горния етаж, затова слязох долу и засновах като призрак из коридорите на имението.
— Елиз… — Арно се появи пред мен, стиснал шапката си в ръка и със зачервени бузи, сякаш е тичал. — Съжалявам за майка ти, Елиз.
— Благодаря, Арно. — Коридорът между нас изглеждаше твърде дълъг. Той пристъпваше от крак на крак. — Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края.
Той кимна съчувствено. Не ме разбираше и аз знаех защо — неговият свят оставаше непроменен. Починала бе почти непозната жена, живяла в част на къщата, където не го допускаха, и смъртта ѝ натъжаваше хората, към които бе привързан. За него това бе всичко.
— Да поиграем по-късно — предложих. — След уроците.
Лицето му грейна. „Татко сигурно му липсва“ — помислих си, докато гледах как се отдалечава.
Прекарах сутринта с учителя и срещнах отново Арно, когато на свой ред влизаше за уроците. По програма той учеше, докато аз тренирах с господин Уедърол, за да не вижда упражненията ми по фехтовка. (Навярно в своя дневник той също ще споменава пътепоказатели, насочващи го към момента на проглеждането. „Не ми хрумваше защо е толкова ловка със сабята…“) Минах през задната врата, прекосих алеята, край която се редяха дървета и красиво подрязани храсти, и навлязох в горичката, където господин Уедърол ме чакаше, седнал върху дънер. Често ме посрещаше така — кръстосал крака, провесил краищата на сакото си над дънера, изправил рамене. Преди обаче скачаше на крака да ме поздрави, очите му сияеха, на устните му играеше усмивка. Сега бе свел глава, сякаш светът е стоварил цялата си тежест върху плещите му. До него имаше кутия, дълга стъпка и половина и широка около педя.
— Разбрал си… — прошепнах.
Очите му бяха зачервени. Долната му устна затрепери леко и за миг си помислих ужасена какво ще правя, ако господин Уедърол се разплаче.
— Как го приемаш?
— Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края — изрецитирах.
Той ми подаде кутията.
— Давам ти я с натежало сърце, Елиз — призна с дрезгав глас. — Майка ти се надяваше да я получиш от нея.
Взех кутията, погледнах тъмното дърво, усетих тежестта му и разбрах какво има вътре. Отворих капака и видях къса сабя с кания от мека кафява кожа с бели шевове по краищата, изработена за закопчаване на кръста. Острието отрази светлината: стоманата бе нова, дръжката — опасана стегнато с тъмна кожа. До нея имаше надпис: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“.